Православие и КаГеБизъм

ПРАВОСЛАВИЕ И КаГеБизъм
Николай Флоров

Почти незабелязано мина решението на върховния касационен съд на Турция, което отне правото на константинополския патриарх Вартоломей да използва титлата «Вселенски» (на гръцки «nан-космои»). Това беше завършека на един дълъг процес, започнат от поп Константин Костов и Божидар Чипов, турски българи, които заведоха дело срещу патриарха и неговите 12 висши духовници за нарушаване на религиозните права на българската общност да изповядва вярата си на свой език и със своя писменост. Титлата «Вселенски» е премахната от патриаршеската практика още в 1923 година, така че своеволното й използване от Вартоломей е нещо като поддържане на сладки мечти за Източно-Румелийско величие. По същата причина официалното отнемане на титлата трябва да е озлобило и Гърция, която иска да мине за единствен наследник на Византия. Византия в случая е удобно название да се елинизира името Източна Румелия, тоест Източната Римска империя. Фактът с отнемането на титлата обаче – в 1923 година или сега – си остава събитие с необикновен характер, означаващ ни повече, ни по-малко, официалния край на империята. Това едва ли е вълнувало отец Константин Костов в неговите усилия да осигури на енориашите си етническо уважение срещу мухлясалите методи на константинополската патриаршия.
Подобието във вселенските мечти на Вартоломей и Гърция обаче личи от чувствителната реакция на гръцкото правителство, което между другото заяви: «Вселенското измерение на патриаршията в Истанбул е основано на международни договори, на свещени правила за православието, на историята и на църковната традиция...».
Дълбоко манипулираният характер на цялата гръцка (както и българската) история и страха от публичност очевидно пречат на съвременните гръцки правителства да заемат в случая реалистична позиция. В Гърция, например, е табу да се познава историята около източно-римския император Юлиан Апостат (на църковен език «Отцепник»), който в 4-ти век е разгонил христианството заради неговата настъпателна арогантност и е върнал езическите религиозни традиции. С векове новия бог се е борил за постоянно присъствие в това единствено по рода си държавно образувание. Но дори и с неговото твърдо установяване империята хвърля еднакви усилия да запази своя всесветски, тоест вселенски, характер. В края на краищата, Цариград е пращал своите най-добри философи като мисионери и учители да предлагат установена цивилизация, знание и институционизирана вяра (дори азбуки съобразени с езиковите особености на всяко племе) на неуседнали и агресивни народи, заплашващи с грабежи нейните територии. Успеха на тези вселенски стойности е определил по-късно и характера на истинския наследник на империята – Отоманската империя.
Че тя е живия наследник на Източна Румелия личи не само от факта че българи, сърби, гърци, арменци и други, заедно с голяма част от царските династии, са приели масово исляма и че голям брой хора (включително българи и особено сърби) са се преселили в Мала Азия, но и от това че ранните отомански султани сами са се наричали «император на Рум». Целият елит на имперската върхушка, включително значителни части от елита на съседните й сателитни царства, е предал опита си на султаните на новата отоманска империя, съветвайки я как да управлява многонационална, многорасова и многоверска империя, запазвайки структурно православието като нейната най-важна характеристика. Като номади, тюркските племена не са имали друг избор. На това дълбоко прагматично наследство днес се дължи засилващия се турски комплекс че страната се управлява от «европейските турци». На това се дължи и реакцията на премиера Ердоган към голямата светска (secular) опозиция на правителството му, който по повод на големите анти-ислямски демонстрации възкликна: «Де гиди византийци!»
Процесът за названието “вселенски» обаче трябва да е бил само слабо утешение за сегашната модно-ислямска върхушка в Турция. Тя е не само в неудобно положение поради амбициите си да вкара страната в Европа (със или без забрадки и шалвари), но е и под натиск да отвори христианската семинария на един от островите в Босфора, да възстанови християнската живопис на Света София в нейния пред-отомански блясък (тоест да премахне сегашните цитати от корана) и да отговори със строеж на христиански храмове, съответстващ на невероятно големия брой джамии построени за мюсюлманите в Европа.
На фона на тия събития мина и още едно, също така незабелязано, но хвърлящо определено мрачна сянка върху целия район на Балканите и Мала Азия. Веднага след възкачването си на престола в Москва Владимир Путин се срещна с гръцкия премиер, в чиято обща декларация се четат следните думи: «...двете страни познават най-добре нуждите на народите в района на Балканския полуостров...»
Г-н Путин, когото по липса на други безобидни названия можем безопасно да наречем «автократор», още в първите си дни на приел капитализма КГБ-ист заяви, че на православието е определена ролята да запълни вакуума оставен след разпадането на СССР. Тук не става дума за криза на комунистическото безбожие – такова в истинския смисъл на думата никога не е имало, въпреки неговите изстъпления срещу религията. Много хора още си спомнят как Солженицин в православен захлас размахваше пръст срещу порочния и безбожен Запад. Това, което е много по-важно в думите на самодържеца Путин, е завръщането към руското православно месианство. То води началото си още от последните години на Византия, която жени една от принцесите си за руски княз с надежда руските пълчища да й помогнат срещу азиатските орди. Това не става, но дава на Москва идеята за третия Рим – наследник на Източната Римска империя, център на източното православие и начало на руското месианство. Това е Русия в ролята на освободителка и носеща мир на всички народи. За тези, които познават по-отблизо Русия и са склонни да се подсмиват на такава идея, трябва да се върнем към десети век, когато още от преди покръстването си управлявания от викингите Киев гледа на Цариград с преклонение и възхищение – града на хилядата храма, на богатство и омайващи литургии, на сила и гражданско общество несъществуващо никъде другаде по света, с една дума – центъра на света. Путин дори поотупа от праха и въведе в обръщение емблемата на царска Русия – двуглавия орел – без съмнение многозначителен жест, тъй като това е символа на Константинопол като империя с две столици – Рим и Константинопол.
На въпроса какво общо има всичко това с недоверчивия, циничен и политически апатичен българин, който подлага всичко под смъртоносния си хумор и който още от богомилски времена мрази всяко управляващо съсловие и духовен абсолютизъм; или какво общо може да има между същия тоя българин, който през цялата си история се е борил за автокефална църква и срещу Рим, и срещу Константинопол, от една страна, и чинопоклонния руснак от друга, известен с неговото пословично преклонение пред всякаква власт, духовна и светска, същият тоя руснак, за когото има само две непригодни за пиене течности – вода и бензин. Отговора на тия въпроси е много прост – няма нищо общо. С новата история на страната обаче това има огромно значение. Според последните изявления на Московската патриаршия, «...като най-многочислена, днес тя се явява правоприемница и наследница на апостолска приемственост на древната и неразделна църква.» Тази недвусмислена заявка за неоспоримо превъзходство обаче има едно неприятно препятствие в похода си към величие – това е българската църква и нейната ключова роля, заедно с византийското мисионерство, за покръстването на Русия. Следите от тази огромна дейност са там, в библиотеки, манастири и църкви, много от които са още неизследвани. Но докато в царска Русия може да се види едно по-честно отношение към тия времена, което в христоматиен стил и без предразсъдъци е излагало истината за тия събития в общодостъпна литература за милиони хора, то сега се набдлюдава едно много по-показателно явление. Според професор Асен Чилингиров, който е успял за последните двадесет години да порови в редица руски архиви, в Русия е в ход елиминирането на всякакви следи от чуждо духовно влияние, и специално българско. Според него в Русия отдавна се избягват, дори и наказват изследвания и публикации за ранните български мисионери в тази страна. Има случаи на задраскани пасажи, изчезнали или засекретени книги и преводи – явен опит да се преувеличи ролята на руската църква като «правоприемница и наследница».
Кротко, тихо и в типичен ДС-арски стил минават и многобройните посещения на българския президент Първанов в Москва, без съмнение с редица никому неизвестни уговорки и препоръки с автократора КГБ-ист. След тия посещения обаче, в България беше издигнат лозунга «Да върнем християнството на младежта!» В морето от политическа апатия е слабо вероятно някой да попита кой по начало отне христианството на младежта. Да си спомним че същия този президент прие за официални разговори Вартоломей и че варненския владика Кирил (възпитаник на московската семинария) сега се лансира като бъдещия български патриарх. В ход, без съмнение, е нещо като православен интернационал, вдъхновен от водещата роля на хора, които Радои Ралин описа с две думи: «полковници-духовници». Никой от това свещено съзаклятие така и не намери думи, които да подкрепят във възрожденски дух отец Константин и Божидар Чипев. Възрожденски защото цялата история е почти буквално повторение на събитията от 19-ти век, когато българската църква става автокефална със съгласието не на друг, а на самата Отоманска империя.
За Вартоломей борбата, както казват, е безмилостно жестока. В края на краищата, титлата «пан-космои» носи тежък исторически заряд. Негово вселенско преосвещенство дори няма и стадо, което да го следва в борбата. Но за г-н Първанов, зад когото стои една нация, измеренията са съвсем други – очевидно природните му данни показват завидна политическа мимикрия: от комунист , таен сътрудник на държавна сигурност и враг на НАТО и САЩ на социалист и приятел на НАТО и САЩ; от явен приятел до гроб на СССР на таен приятел на Русия; от безбожник по всички изисквания на комунистическата идеология на покорен и редовно черкуван поклонник на синодалната мафия; от равноправен член на Европейската общност на «троянски кон» в Европейската общност.
Неволно идва на ум една стара индийска поговорка: «Когато пада, достойния човек пада като гумена топка, а недостойния – като буца глина.