Николай Флоров

ЖЕНИТЕ И КОМУНИЗМА

Коментар

Ето, наблюдавам едно цяло поколение жени с побелели коси, прилежно поддържащи бройката на редеещите посетители на събранията на БСП – партия от нов тип, партия капиталистическа. Странни същества, верни до гроб на идеята, независимо че и тогава, и сега те ги лъжеха в очите. И си мисля, че тия партийни амазонки, които като мулета носеха партийната идея за светлото бъдеще, готови да умрат за идеалите си, бяха доста по-различни от жените на партийния каймак. Партийния каймак! Какво знаем, драги читатели, за тия отбрани другарки, жени- енигми, потайни като кадъни в харем? Кой например знае как изглежда съпругата на Тодор Живков или на Леонид Брежнев, на Пеко Таков или на Пенчо Кубадински? Никой нищо не знае, защото никой не можеше да знае. Защо така, ще попитате, толкова грозни ли бяха? Ами бяха. Но дори и да не бяха, те носеха сталински морал, а това значи не на червила и пудри, не на маникюри и педикюри, не на жартиери и черни чорапи, не на кожи, перушини и високи токчета, мода и стил. Отнемете на жената тия неща и ще разберете защо никоя жена от партийния елит не придружаваше мъжа си при официални посещения. Беше ги срам от жените им. Очичките им лъщяха за чужда женска плът, но от жените си се срамуваха.
Днес не е така. Сегашния партиен каймак (партия от нов тип – партия капиталистическа) демонстрира артистичното си бездарие с четка на голи цици – ето, виждате ли колко сме либерални! Ето, виждате ли - всички са свободни да избират своя сексуален живот, ние никого не поучаваме и не морализаторстваме!
Това, читателю, е същото, което прави една змия когато си съблича кожата. И като стана въпрос за морал да видим какво е това комунистически морал и има ли той почва у нас? В една нормална държава обикновено с морал се занимава религията, но в комунистическата държава това право й е отнето. С нея се подиграват и я правят на чучело, купуват владиците й и й казват на кой бог да се кланя. Църквата при комунизма е такава благодатна тема за всеки карикатурист, който не знае как другояче да припечели: рисуваш един мазен поп с лъстиви очички, готов да причести кръгла селска вдовичка, и готово. Но морала, читателю, е оставен в ръцете на комсомол-югендчета, където, освен плам в очите, жените са с противотанкови мутри, къси, здрави и дебели соц-токчета и низки но издръжливи задници. Не че те знаят на какво да учат младите момичета – от тях никой никога не е чул беседи или въведения в познанията за пениси и вагини и тяхното взаимодействие, или ако не това, за забременявания, аборти, болести. Дали е от уста на уста или по друг начин, всеки рано или късно научава как се правят деца. Децата трябва да се раждат в определен брой с партийни постановления, а сексуалния живот на нацията си е на самотек. Така мисли партията, а нацията трябва да следва партията. Една яка жена от Бусманци, кръгла като бъчва, и през ум не й минава за морал докато държи огромния тежък маркуч като конски пенис между краката си докато мие софийските улици. Такива са и всички селски жени. А какви други могат да бъдат след осем часа културизъм на нивата с мотиката – усилия, които и Арнолд Швайценегер не е полагал в подготовката си за Mister Universe, най- развит мъж на вселената.
Милата българска селска жена , на вид ниска, сбита, понасяща и преждевременно остаряла, опечена от слънцето, организирана в звена и бригади и предизвикваща с масовия си ръчен труд удивлението на случайния платен от партията западен журналист, дошъл да засвидетелствува успехите на социалистическото село. «Защо толкова много жени работят на полето без никакъв мъж?» Журналиста не знае че при комунизма мъжете са бригадирите, контрольорите. Точно така, както Херодот е описал тракийките в пети век преди новата ера. След цял ден под слънцето идва време за готвене и за децата, а някъде късно, каталясала, може и едно връткане – не за друго, а за да се смазва машината на живота. Къде в тоя живот тия жени можеха да знаят нещо за пудри, червила, помади, обици, гривни, фризури?
Като свидетелство за триумфа на новата вяра комунистите са се погрижили и за нови песни, например за тракториста и звеноводката. Забележете – тракториста не може да се оноди с нещо по-малко от звеноводка. Да го наречем червена романтика, раждаща видения за знойни селянки търкалящи се в сеното с левент-трактористи на перчема с комсомолска лимба (по съветски стил).
Това е нов морал, определен от триумфа на трудещите се маси. Всяка характеристика започва така: «Произхождам от бедно, но трудолюбиво работническо семейство...». И тежко ти, ако не можеш да започнеш така! Това е бедността като добродетел. Това значи че всяка добре гледана жена е обект на съмнение. На нея не може да се вярва понеже тя е от неработнически произход. С една дума, никоя работническа жена не може да бъде гледана добре. «Който не работи не трябва да яде!» и «Не оставяй никога днешната работа за утре!» - такива били заветите на другаря Димитров. В безмерната си тъпотия обаче, неговите последователи дори и не се усетиха, че човека е от протестантски произход и просто цитира библията. На тая етика са изградени буквално Съединените щати и останалите протестантски страни. Да изтъкваш обаче бедността и труда като върховни добродетели има и мракобеснически оттенък – това е мотото над портала на концлагера Аушвиц: «Arbeit macht frei!» В заградения с телени мрежи комунистически свят паралела изглежда доста близък, тоест тотална подигравка с целия смисъл на човешкото съществуване и най-вече с жената.
Да направим едно не толкова нереалистично сравнение: колко, например, е по-равноправна жената при комунмзма от жената в ислямския свят? Исляма не гледа на жената като на роб на нивата с мотика. Тя е господар в къщата си. Без да намесваме фундаменталистки изсилвания за фереджета и праведност, мюсюлманката в много страни има право да избира светски начин на живот, особено в Турция. Но дори и не светска, под фереджето си тя крие традиционната и подчертано сексуална природа на ислямската жена. По думите на един журналист: «Не се лъжете по външния й вид на монахиня – тя купува най-предпочитаното си долно бельо от «La Senza». Така или иначе, тя върви по своя път на социална еволюция и бавно или бързо се стреми към своето освобождение. Сравнете я сега с жената при комунизма. Това е жената, която един ден в годината празнува своето равноправие. Това е денят, в който тя отива специално на фризьор, тогава в службата й дават букет и й напомнят че е равноправна. Това става винаги с нечистоплътни подмятания, лепкави вицове и похотливи намеци. И това е в общество, където за подутите от бой от мъжете си никога не е имало статистика. Няма и не е имало и за изнасилените, и за курвите обслужващи поколения араби за чифт чорапи или за изпълняващите мръсни задания за ДС. Такива неща в комунизма няма. Така в равноправие и без букети минава и живота на дежурните циганки обслужващи на бързи обороти градския кашишки полк на втора дивизия, 3-та армия. Няма и за секретарките, обслужвали партийния елит и неговите резиденции.
За сексуалния живот на нацията, и особено на жените, комунистите нямат мнение. Или ако използваме Фройд, сексуалния живот на българката е набутан в кучешката къщичка, а нацията е изгладняла за нормален полов живот като руската армия пред Берлин.
Българската жена и днес живее в едно традиционно-грубиянско, доминирано от мъже общество. Тя продължава да е неосъзната политическа сила. Нейните качества като индивид – в личния си живот, в политиката или в бизнеса – могат да проличат само в едно плуралистично общество с демократични закони. Нейния потенциал се крие в нейната организираност, която рано или късно трябва да се задейства, ако тя иска да е истински свободна и да насочва влиянието си по свой избор и за свои интереси – нещо което репресивната природа на тоталитаризма й отне за цели петдесет години.

ЗА СРЕДНИЯ ПРЪСТ И ПРЕЗИДЕНТА
Николай Флоров
http://nflorov.blogspot.com
Всички знаят, че господин президента Гоце Първанов често и дори и без особен повод обича да размахва България като свещен меч срещу всеки, който има да каже нещо по нейн адрес. «Не знам кой и защо се опитва да клевети България...» Това стана клише, негова емблема. Той и досега го размахва едва ли не и като знаме. Та по тоя повод се замислих: откъде идва тая натрапчивост, тоя пресилен напън за някаква националистична праведност? Защо тоя човек тика на хората в главите неговата едва ли не обожествена България, когато тя едва свързва двата края за сметка на шайка ДеСарски финансови оператори със специално назначение да опазят парите, а с това и властта, на партията? Той повтаря това клише дори и когато му дават пари от Европа.
Не ми отне много време да си обясня неговата поза на изпъчен рицар развял знамето на национализма. Спомних си как преди години избягах с цялото си семейство – жена и дете. Това беше третия ни опит. Оставихме зад себе си една свита в страха си Българийка, заградена с телени мрежи и пазена с автомати и досиета. Ако се съди по тоталния им страх от всяка проява на лична свобода и огромния брой следени хора излиза че в България тогава живееха стотици хиляди врагове на комунизма.
Бягството ни ги вбеси – цяло семейство останало в Канада изглежда беше за тях тежък шамар през устата , особено от факта че родителите ни бяха изявени комунисти. Пратиха след нас ДеСарски кучета, чиято задача беше да ни намерят и върнат. Ние обаче нямахме никакви илюзии с кого си имаме работа, нито по отношение на опитите им да поговорят с нас, нито по отношение на КГБ-ешките им номера с отвличане на хора. Показахме им среден пръст. Среден пръст им показа и живота. Тогава обаче можеха да разиграват безнаказано номерата си от концлагер България: почти никаква кореспонденция с близки и приятели, телефонни разговори прекъсвани още на втората дума... Отне ни години и усилията на няколко канадски парламентаристи да пуснат майка ми за кратка визита.
И ето тук, драги читателю, е това, което обяснява Първановата поза на защитник на България: направи ни впечатление, че по време на престоя си при нас в Канада майка ми повтори няколко пъти, че са я извикали в ДС и изрично са й поръчали да ни «посъветва» да не говорим лоши неща за България. Това е и обяснението, читателю – те искаха да минат за България, те се криеха зад България, следователно всеки, който кажеше нещо срещу тях, означаваше клевета срещу България. Прост ДеСарски трик в типичния за режима цинизъм, практикуван и досега от господин президента.
Затова сега, когато пак непочтително показвам моя среден пръст на президента аз, както и преди, знам на кого го показвам.

Президентът има краста

ПРЕЗИДЕНТЪТ ИМА КРАСТА,
ИЛИ «АЗ, ТИ, ТОЙ И НИЕ»

Коментар, Николай Флоров

Не, не че е крастав, той просто обича да чука вълци: насичат му десетина магарета и ги пускат на вълците, той се цели и убива, също като Тодор Живков бизоните в Странджа – от пет метра със снайпер. Смее ли тоя бизон да стои по-далече?
Това е краста и ние трябва да го разберем – сърби го. Той си е чесал крастата и когато е прекроявал историята за ДС. По това крастата си прилича с властта – непоносимо сладко сърби. Дори описват властта като най-силния афродизиак. Демокрацията обаче пречи на тия две неща, сърбеж и сладост. Най-кратката известна дефиниция за демокрация е «отговорна власт», а това не пасва със сладост и красти. Първата защита срещу такава досада като демокрацията е точната употреба на личните местоимения. «Аз» не върви. «Аз» - това е отговорност. «Аз» се извинявам, «Аз» съжалявам, «Аз» направих грешка – такива самопризнания означават отговорност, затова в България те не се използват. В България «Аз» е заменено с «Ние», както Цицерон, който държал речите си само в множествено число – «ние» това, «ние» онова... Така президентът, Румен Петков, Станишев и цялото президентско войнство от «Аз» стават на «Ние»:
«В този филм има неща, които ние си ги знаем не по-зле...»,
«Ние винаги ще сме верни на Русия...»,
«Не виждаме тука конфликт на интереси...»
«Моментът е много подходящ, ако имаме такива проблеми в системата те да бъдат отстранени...»
«Ако това не стане, проблемите ще ги имаме...
Също като при комунизма – «ние» означава «ние комунистите», «ние живковистите», «ние интернационалистите». Така няма избити, няма ограбени, няма виновни и няма извинения. «Ние» дори са на всеки километър.
Една от многото дефиниции на демокрация е «социално-икономически строй, в който всеки има право да допуска собствените си грешки». Това важи само ако има кой да държи сметка кой допуска грешките. Ако няма, ще им е сладко да си чешат крастата (от пет метра вълк със снайпер). Смее ли тоя вълк да стои по-далече?
Пасивна наблюдателност не помага на никого. Тя също не върви с демокрацията. Кой каза че демокрацията е лесно нещо? Според Уинстън Чърчил «демокрация – това е възможно най-лошата обществено-политическа система, с изключение на останалите». Така че, драги читателю, като му дойде времето «Ти» трябва да си на изборните урни. В края на краищата, има и хубава българска дефиниция за демокрация: «Какъвто народа, такава му и демокрацията».

Православие и КаГеБизъм

ПРАВОСЛАВИЕ И КаГеБизъм
Николай Флоров

Почти незабелязано мина решението на върховния касационен съд на Турция, което отне правото на константинополския патриарх Вартоломей да използва титлата «Вселенски» (на гръцки «nан-космои»). Това беше завършека на един дълъг процес, започнат от поп Константин Костов и Божидар Чипов, турски българи, които заведоха дело срещу патриарха и неговите 12 висши духовници за нарушаване на религиозните права на българската общност да изповядва вярата си на свой език и със своя писменост. Титлата «Вселенски» е премахната от патриаршеската практика още в 1923 година, така че своеволното й използване от Вартоломей е нещо като поддържане на сладки мечти за Източно-Румелийско величие. По същата причина официалното отнемане на титлата трябва да е озлобило и Гърция, която иска да мине за единствен наследник на Византия. Византия в случая е удобно название да се елинизира името Източна Румелия, тоест Източната Римска империя. Фактът с отнемането на титлата обаче – в 1923 година или сега – си остава събитие с необикновен характер, означаващ ни повече, ни по-малко, официалния край на империята. Това едва ли е вълнувало отец Константин Костов в неговите усилия да осигури на енориашите си етническо уважение срещу мухлясалите методи на константинополската патриаршия.
Подобието във вселенските мечти на Вартоломей и Гърция обаче личи от чувствителната реакция на гръцкото правителство, което между другото заяви: «Вселенското измерение на патриаршията в Истанбул е основано на международни договори, на свещени правила за православието, на историята и на църковната традиция...».
Дълбоко манипулираният характер на цялата гръцка (както и българската) история и страха от публичност очевидно пречат на съвременните гръцки правителства да заемат в случая реалистична позиция. В Гърция, например, е табу да се познава историята около източно-римския император Юлиан Апостат (на църковен език «Отцепник»), който в 4-ти век е разгонил христианството заради неговата настъпателна арогантност и е върнал езическите религиозни традиции. С векове новия бог се е борил за постоянно присъствие в това единствено по рода си държавно образувание. Но дори и с неговото твърдо установяване империята хвърля еднакви усилия да запази своя всесветски, тоест вселенски, характер. В края на краищата, Цариград е пращал своите най-добри философи като мисионери и учители да предлагат установена цивилизация, знание и институционизирана вяра (дори азбуки съобразени с езиковите особености на всяко племе) на неуседнали и агресивни народи, заплашващи с грабежи нейните територии. Успеха на тези вселенски стойности е определил по-късно и характера на истинския наследник на империята – Отоманската империя.
Че тя е живия наследник на Източна Румелия личи не само от факта че българи, сърби, гърци, арменци и други, заедно с голяма част от царските династии, са приели масово исляма и че голям брой хора (включително българи и особено сърби) са се преселили в Мала Азия, но и от това че ранните отомански султани сами са се наричали «император на Рум». Целият елит на имперската върхушка, включително значителни части от елита на съседните й сателитни царства, е предал опита си на султаните на новата отоманска империя, съветвайки я как да управлява многонационална, многорасова и многоверска империя, запазвайки структурно православието като нейната най-важна характеристика. Като номади, тюркските племена не са имали друг избор. На това дълбоко прагматично наследство днес се дължи засилващия се турски комплекс че страната се управлява от «европейските турци». На това се дължи и реакцията на премиера Ердоган към голямата светска (secular) опозиция на правителството му, който по повод на големите анти-ислямски демонстрации възкликна: «Де гиди византийци!»
Процесът за названието “вселенски» обаче трябва да е бил само слабо утешение за сегашната модно-ислямска върхушка в Турция. Тя е не само в неудобно положение поради амбициите си да вкара страната в Европа (със или без забрадки и шалвари), но е и под натиск да отвори христианската семинария на един от островите в Босфора, да възстанови християнската живопис на Света София в нейния пред-отомански блясък (тоест да премахне сегашните цитати от корана) и да отговори със строеж на христиански храмове, съответстващ на невероятно големия брой джамии построени за мюсюлманите в Европа.
На фона на тия събития мина и още едно, също така незабелязано, но хвърлящо определено мрачна сянка върху целия район на Балканите и Мала Азия. Веднага след възкачването си на престола в Москва Владимир Путин се срещна с гръцкия премиер, в чиято обща декларация се четат следните думи: «...двете страни познават най-добре нуждите на народите в района на Балканския полуостров...»
Г-н Путин, когото по липса на други безобидни названия можем безопасно да наречем «автократор», още в първите си дни на приел капитализма КГБ-ист заяви, че на православието е определена ролята да запълни вакуума оставен след разпадането на СССР. Тук не става дума за криза на комунистическото безбожие – такова в истинския смисъл на думата никога не е имало, въпреки неговите изстъпления срещу религията. Много хора още си спомнят как Солженицин в православен захлас размахваше пръст срещу порочния и безбожен Запад. Това, което е много по-важно в думите на самодържеца Путин, е завръщането към руското православно месианство. То води началото си още от последните години на Византия, която жени една от принцесите си за руски княз с надежда руските пълчища да й помогнат срещу азиатските орди. Това не става, но дава на Москва идеята за третия Рим – наследник на Източната Римска империя, център на източното православие и начало на руското месианство. Това е Русия в ролята на освободителка и носеща мир на всички народи. За тези, които познават по-отблизо Русия и са склонни да се подсмиват на такава идея, трябва да се върнем към десети век, когато още от преди покръстването си управлявания от викингите Киев гледа на Цариград с преклонение и възхищение – града на хилядата храма, на богатство и омайващи литургии, на сила и гражданско общество несъществуващо никъде другаде по света, с една дума – центъра на света. Путин дори поотупа от праха и въведе в обръщение емблемата на царска Русия – двуглавия орел – без съмнение многозначителен жест, тъй като това е символа на Константинопол като империя с две столици – Рим и Константинопол.
На въпроса какво общо има всичко това с недоверчивия, циничен и политически апатичен българин, който подлага всичко под смъртоносния си хумор и който още от богомилски времена мрази всяко управляващо съсловие и духовен абсолютизъм; или какво общо може да има между същия тоя българин, който през цялата си история се е борил за автокефална църква и срещу Рим, и срещу Константинопол, от една страна, и чинопоклонния руснак от друга, известен с неговото пословично преклонение пред всякаква власт, духовна и светска, същият тоя руснак, за когото има само две непригодни за пиене течности – вода и бензин. Отговора на тия въпроси е много прост – няма нищо общо. С новата история на страната обаче това има огромно значение. Според последните изявления на Московската патриаршия, «...като най-многочислена, днес тя се явява правоприемница и наследница на апостолска приемственост на древната и неразделна църква.» Тази недвусмислена заявка за неоспоримо превъзходство обаче има едно неприятно препятствие в похода си към величие – това е българската църква и нейната ключова роля, заедно с византийското мисионерство, за покръстването на Русия. Следите от тази огромна дейност са там, в библиотеки, манастири и църкви, много от които са още неизследвани. Но докато в царска Русия може да се види едно по-честно отношение към тия времена, което в христоматиен стил и без предразсъдъци е излагало истината за тия събития в общодостъпна литература за милиони хора, то сега се набдлюдава едно много по-показателно явление. Според професор Асен Чилингиров, който е успял за последните двадесет години да порови в редица руски архиви, в Русия е в ход елиминирането на всякакви следи от чуждо духовно влияние, и специално българско. Според него в Русия отдавна се избягват, дори и наказват изследвания и публикации за ранните български мисионери в тази страна. Има случаи на задраскани пасажи, изчезнали или засекретени книги и преводи – явен опит да се преувеличи ролята на руската църква като «правоприемница и наследница».
Кротко, тихо и в типичен ДС-арски стил минават и многобройните посещения на българския президент Първанов в Москва, без съмнение с редица никому неизвестни уговорки и препоръки с автократора КГБ-ист. След тия посещения обаче, в България беше издигнат лозунга «Да върнем християнството на младежта!» В морето от политическа апатия е слабо вероятно някой да попита кой по начало отне христианството на младежта. Да си спомним че същия този президент прие за официални разговори Вартоломей и че варненския владика Кирил (възпитаник на московската семинария) сега се лансира като бъдещия български патриарх. В ход, без съмнение, е нещо като православен интернационал, вдъхновен от водещата роля на хора, които Радои Ралин описа с две думи: «полковници-духовници». Никой от това свещено съзаклятие така и не намери думи, които да подкрепят във възрожденски дух отец Константин и Божидар Чипев. Възрожденски защото цялата история е почти буквално повторение на събитията от 19-ти век, когато българската църква става автокефална със съгласието не на друг, а на самата Отоманска империя.
За Вартоломей борбата, както казват, е безмилостно жестока. В края на краищата, титлата «пан-космои» носи тежък исторически заряд. Негово вселенско преосвещенство дори няма и стадо, което да го следва в борбата. Но за г-н Първанов, зад когото стои една нация, измеренията са съвсем други – очевидно природните му данни показват завидна политическа мимикрия: от комунист , таен сътрудник на държавна сигурност и враг на НАТО и САЩ на социалист и приятел на НАТО и САЩ; от явен приятел до гроб на СССР на таен приятел на Русия; от безбожник по всички изисквания на комунистическата идеология на покорен и редовно черкуван поклонник на синодалната мафия; от равноправен член на Европейската общност на «троянски кон» в Европейската общност.
Неволно идва на ум една стара индийска поговорка: «Когато пада, достойния човек пада като гумена топка, а недостойния – като буца глина.

Свобода на изразяване

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ
Николай Флоров
(За да придадем на тази случка по-голяма достоверност, да припомним на любезните читатели че в 1976 година на витрината на ресторант «МОСКВА», точно до РУСКАТА книжарница на булевард «РУСКИ», се мъдреше следния призив: «Да превърнем 100-те Ленински дни в дни на високо кулинарно майсторство!)
Средновековие. Събитието става във феодалството на Тодор Живков. Осми клас, час по
български. Учителката е извадила пред класа най-голямата зубрачка, която се превъзнася да
рецитира стихотворението «Москва» на Христо Смирненски. В една от кратките паузи когато тя
поема дъх, загледана в далечината и нагоре, едно от момчетата пръцна и целия клас го чу. Падна
голям смях. Декламацията спря, учителката се изчерви и с гневен глас го изгони от класа. После го
привикаха в учителската стая, държаха му конско и искаха да разберат нарочно ли го е направил.
Човека едва се отърва да не го изгонят от училище.
А аз сега си мисля: ето вече сме се измъкнали от средновековието и сме нагазили твърдо в
капитализма. Децата не рецитират вече «Москва», но сега има «дни на Москва». Какво би
станало ако някой шумно пръцне докато другаря Лужков се захласва да описва новите бизнес-
инициативи на Москва пред беловласата публика от самотни партийни амазонки и избледнели до
розово червени бизнесмени, тоест пред една цяла генерация от ченгета и някогашни захласнати
рецитаторки? А ако отпуснем въображението си можем да допуснем и друга възможност: какво
би станало ако цялата зала пръцнеше едновременно? В края на краищата, сега дори няма и кой да ги нахока.

РУСОФИЛИ И РУСОФОБИ
Николай Флоров

На една стена в полския град Гданск някой е написал: «С НАТО срещу Русия.» Когато в 1968 Дубчек и неговото правителство в Прага беше свален и заместен с Хусак, чехите пишеха по стените: «Хусак, русак, гнусак». Унгарците и румънците са щастливи хора – те не разбират руски език, но затова пък общата им граница с Русия и миналия опит накара Чаушеску през 70-те години на миналия век да заяви: «Заменям чудесна страна срещу по-добро географско положение».
България, Сърбия и цялата останала балканска зоологическа градина,включително Гърция, нямат обща граница с Русия, и това е може би единствения най-важен фактор запазил Балканите от включването им в руската империя. В България русофоб е определено избягвана дума – инерцията от комунизма е силна и страхът продължава да е негово емблематично постижение. Официално отношението към Русия за последните 50 години се определя от два стиха на Петко Славейков и Иван Вазов. Това са:
Кат Русия няма втора И другия: Русия, колко ни плени
Тъй могъща на света! Туй име свято, родно, мило!
Тя е нашата опора, То в мрака биде нам светило,
Тя е нашта висота. Надежда в нашите злини.
Такава любвеобилност, напомняща едва ли не на желание за сексуално сношение, няма други примери по света. Това го дължим на стриктния подбор на комунистическата цензура, която използваше за хората само най-нужните за целите й литературни примери. Дължим го и на легендата за бай Иван, родена от неувереността на българите в собствените им сили и вечно чакащи някой да им помогне. Литератори пар екселанс, нито дядо Славейков, нито Вазов са яли попарата на Русия. А това, което е най-впечатляващо в целия бунтовен процес на българското възраждане, ca противоположно различните позиции на тези двама писатели и революционерите от ранга на Раковски, Каравелов, Ботев и Левски.Това е тяхната силно изявена идея за общо балканско съжителство, за републиканско устройство и независимост. НЕЗАВИСИМОСТ! Върху живописната демографска карта на Балканите те демонстрират чувството си за национална обособеност през целия си живот. Раковски и Берон дори се считат за тракийци и за тях името българин е второстепенно.
Русофоби ли са тия наши революционери? Не са, но не са и русофили. За всички тях е бил достатъчен един поглед за да разберат какво е Русия. Каравелов е доста наясно че «в Русия бият не по-зле от Турция». За него «Българският народ е народ демократически; той няма посреди себе си аристократически величия, тоя за нищо ненужен обществен елемент и затова ние желаем да видим в своето отечество избираемо правителство, което да изпълнява волята на самия народ.» У Раковски Русия присъства колкото палми на северния полюс. Нищо чудно че техните пълни творби никога не бяха публикувани в последните 50 години. Ботев и Левски заобикалят името Русия като дявол от тамян. Не е било нужно много време да разберат, че Руската империя може да се охарактеризира само с две думи, непознати за българите – мракобесие и самодържавие. Тези думи, макар че на някои не им харесва, не са били познати и за Отоманската империя, която по начало не е била нито еднородна, нито едноезична, нито едноверска. На тая империя и през ум не й е минавало да лишава многобройните си народи от частна собственост. В границите на тая империя българският интелектуален елит, включително Вазов и Славейков, са направили парите си, използвайки и богатия опит на гръцката търговска прослойка и увеличавайки апетитите си за повече възможности.
Коя Русия не харесват нашите революционери? Това е Русия на Гогол, Толстой, Чехов и Достоевски, такава каквато са я описали самите те – Русия на феодални поместия и пожизнено робско население, на мизерни и безмерно тъпи мужици, потънали в кал и безизходност в тази ужасно студена страна; Русия на вечно питащи се «Что делать?» интелектуалци, на понемчена аристокрация потънала в самодоволство и презрение към низшите маси. И днес дори огромната маса хора в тази страна не знаят , че от Екатерина нататък цялата царска династия, включително и целия генералитет, са немски потомци приели източното православие, възседнали нейната огромна територия и по немски ненаситни за още. И ако романтично настроените българи в духа на Вазов и Славейков намират горните твърдения прекалени , да видим какво мисли един от най-изявените руски идеолози на деня - Александър Херцен (1812-1870). В Европа от средата на 19-ти век страхът от руските аспирации към световна монархия под водачеството на Русия е бил доста силен. Тоя страх е бил споделян и от много руски либерали като него. Още в 1851 година той пише че «липсата на индивидуална свобода е предизвикала пълна липса на уважение към личността, създала е цинизма на властта и безкрайно търпение у хората». «Бъдещето на Русия – казва Херцен - е нещо много опасно за Европа и голямо нещастие за Русия без свобода на личността. Аз считам че руските власти с право се страхуват от комунизма: комунизъм – това е руското самодържавие обърнато наопъки.»
Херцен звучи пророчески и по руски трагично- хуманен в сравнение със злъчния и отровен език на Карл Маркс. Неизменно русофобски настроен и винаги подозрителен към всички руски намерения, за него имперския експанзионизъм на «варварска» Русия и нейното месианство е бил неизменно предмет на злобна критика. За десет години той праща статиите си на тая тема на Ню Йоркския «Ню Йорк Трибюн», които в 1962 година излизат в книга под заглавието «Маркс срещу Русия». С типична за него смъртоносна ирония той атакува Русия за нейните завоевания под претекст на миролюбива освободителка и защитница на жертвите си.
В същия тон са и статиите на неговия приятел Фридрих Енгелс: «Който чете вестници може да си помисли, че цяла Русия ентусиазирано възхвалява царската завоевателна политика: в тях няма нищо друго освен jingoism (краен шовинизъм в комбинация с войнственост), панславизъм, избавлението на християните от Турция и на славяните от германското и унгарско иго. Всички знаят как правителството с години е насърчавало тоя джингоизъм и панславизъм в училищата...мечтаейки за световно господство». Цитатът е взет от статията «Външната политика на царска Русия», публикувана в 1890-та. Като иронично потвърждение на тези думи звучи гневната реакция на Русия по повод на Съединението на България и последвалия й опит за преврат в страната, подкрепен със солидна доза финансирана конспиративност. Ето тук сработва прагматичния усет на още един възрожденски революционер – Стамболов, който слага край на руското присъствие в страната. Русофоб ли е Стамболов? Едва ли, но това е същия този възрожденски дух, може би защото е учил в Русия, който поставя интересите на България над тия на имперска Русия.
В кипящия от идеи и реформи 19-ти век българските революционери изглеждат доста добре осведомени и ориентирани. Левски в отговор на Филип Тотю и Панайот Хитов (и двамата инструктирани и финансово подкрепени от Русия) пише: «Предлагате ни в писмото си да помолиме Негово императорско величество за помощ, на което сте уверени,че без друго ще ни помогне? Дай боже да помогне за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт. Ний сме се заловили да работим по чисто български в Българско и да не се облягаме на вънкашни думи. Ний не отказваме помощ и от дяволът. Но имаме си предначертание.»
Какъв горд човек и достоен мъж? Знаел ли е той, че живковизма не само ще се обляга на вънкашни думи, но в любовен захлас към Русия ще продаде златните запаси на страната за стотинки, а след това ще направи опит да продаде и самата страна?
Изследователите на Карл Маркс казват, че към края на живота си той е започнал да се съмнява в смисъла на революцията като начин за обществена промяна. Маркс е късметлия – той не е доживял до триумфа на неговите идеи в Русия и последствията от тях. По-малко късметлия обаче е Карл Кауцки (1854-1938), един от най-изтъкнатите теоретици на марксизма и водач на лявото крило на Германската Социал-Демократичкска партия. От 1917 година нататък той се обръща безкомпромисно срещу тайната полиция и терора на новия руски режим: «Върху развалините на стара Русия, за което Ленин се е борил до 1917-та година, той изгради своята политическа власт. Върху тия развалини той създаде нова държавна военно-бюрократична полицейска машина, тоест ново самодържавие. Никоя форма на капитализъм не прави работниците толкова зависими колкото централизирания държавен капитализъм в държава без демокрация. Няма друг по-могъщ и по-тотален политически апарат от КГБ, създаден от хора борещи се с години срещу царската полиция и научили как да подобрят нейните методи.»
Да видим как стоят нещата сега. Русофил ли е, да речем, Румен Петков – един типичен представител на сегашния правителствен creme de la creme и един от малкото, който си позволява да не мълчи и от време на време пуска по един кьор фишек? Ако се съди по думите му – да: «Ние сме винаги с Русия, а пък другите да си ... майката». В случая е може би рано да обсъждаме сексуалния аспект на неговото любовно обяснение, макар че 120 години след Вазов и Славейков той е на същия мозък. Петков обаче ни дължи обяснение – с коя Русия е той винаги: с царска Русия, с Русия на Ленин, с Русия на Сталин, с Русия на Брежнев или с Русия на Путин? А може би той познава някаква друга Русия? Така ще знаем по-добре накъде лети въображението на неговия полицейски манталитет. Или може би на целия creme de la crème?
Любезни Апостоле, почтително ти свалям шапка и питам: хубаво ли щеше да е ако беше живял още сто години?

Комунизъм и секс

КОМУНИЗЪМ И СЕКС
Николай Флоров

Този материал не е изследване по темата, а по-скоро доза адреналин за млади и стари изследователи, които да я поемат, заредени с достатъчно чувство за нейната любопитно-лепкава същност по времето на комунизма.
Погледнете внимателно илюстрацията с това забележително засмукване. Това е другаря Брежнев и другаря Хонекер. От нея не се разбира дали езиците им са играли някаква роля – това е въпрос на интимен детайл между двамата, тъй като целувката е трябвало да представи братска любов. Братска любов? Дори и с малко по-развинтено въображение е трудно да видим в братска целувка другаря Брежнев – руснак, и другаря Хонекер – немец. По-скоро това е партийна любов и тя трябва да е страстна, защото е за «масите», за «народа», тоест за хората. Това е демонстрация на убеденост, любов и страст. За такава целувка режисьорите на протокола на срещата между двамата държавници записват нещо от сорта: «...другарят Брежнев и другарят Хонекер се приближават един към друг и в братска прегръдка се целуват в устата...» Това непременно трябва да се каже, тъй като руснаците знаят как се прави, но немците не. Не е тайна за никого че руснаците знаят как се прави – от изтока те са научили много други неща и си ги тегли натам. От Европа и Америка винаги ги е било страх и затова от време на време се самоубеждават че са «евразийци», че с монголци, турци, перси и други такива комплекса им за малоценност изчезва и че с тях те могат да влизат в любовни отношения.
Въпросът за страстта обаче има по-друг характер – тя трябва да е партийна страст. Това е единство на идеи и партийна любов, която се изразява с целувка в уста. (Казах ли вече че не знаем какво става с езиците?) При всички случаи, колкото по-страстно е засмукването, толкова по-достоверна е тая любов.
Това, драги читатели, не е оная лъст, с която , ако изобщо трябва да даваме примери, жълтеникавите очички на някое партийно величие, примерно Пенчо Кубадински, обичаха да опипват нежни женски коленца. Не е и плътския апетит, от който са се тресели в неронова самозабрава многобройните правителствени резиденции по цели нощи. Не е и това, което е карало кремълския касапин Лавренти Берия да завлича в колата си млади момичета направо от улицата.
Целувката в уста, драги читатели, си остава чиста партийна страст. Тия, които си спомнят обаче, знаят че другарят Тодор Живков не беше особено сполучлив в тоя момент на върховна емоция, дори и със съветските си другари, въпреки желанието му за истински дълбока и партийно-страстна целувка. От илюстрацията се вижда че той така и не постигна нивото на другаря Хонекер. Същото важи и за другаря Кастро, на който латинската мъжкарщина никога нямаше да позволи някой да търси с полу-отворена уста неговите устни сред косматата джунгла около тях. Излишно е дори и да споменавам за езиците.
Случаят с другаря Тодор Живков е малко по-особен: руснаците винаги са били по-плашливи с жените си и другарят Тодор Живков е рискувал да не се изсили с прословутата българска потентност, за която Атанас Славов казва, че «българите винаги говорят за някакви поразителни биологически, физиологически и генетически качества и са убедени че няма по-силни и по-полово могъщи мъже от тях». По същата причина не можем да съчетаем любовно и един, да речем, Румен Петков, поднасящ устни към мумията Владимир Путин, макар че първия публично е огласявал своята вечна партийна любов към Русия.
Уважаемият читател вече е разбрал, че всички тези прояви на партийна страст, плътски наслади и идейна любов съвсем не са осветлени и чакат приноса на всеки, който е имал вземане-даване с тях. Особено това се отнася до всички стареещи ченгета, които са пазели резиденциите или може би са присъствали на някои от купончетата в тях. Още си спомням как преди години едно от тях, рано сутринта на кафе, ми каза в момент на откровение: «Ако знаеш само на какви оргии съм присъствал и какво сме им чистели! Но за това никой никога няма да разбере.»
Ченгетата са особено важен елемент в запазването на тия спомени за историята. Те вече няма и от какво да се страхуват – свобода на словото означава свобода не само да пишат, но ако ги е страх и да използват псевдоними.
Иначе аз съм си мръсно копеле и въпроса с езиците продължава да ме тормози.

Комунизъм с езика на Шекспир

КОМУНИЗЪМ С ЕЗИКА НА ШЕКСПИР
(По случай 50-годишнината на английската гимназия)
Николай Флоров

Английският език има странна история в комунистическа България. Българите до 1944 година не мразят Англия или Америка. Напротив, те се радват на толерантно съжителство между германско и англо-американско влияние в страната. За много страни в Европа това е доста необичайно. Българите имат добър достъп и до германската култура и образование, и до филми от англо-американския свят, особено от Холивуд. Такива връзки и поносимост са невъзможни както за сталинска Русия, така и за хитлеристка Германия. И Хитлер, и Сталин мразят англо-саксонския свят, и двамата са смъртни врагове на парламентарната демокрация и на политическата толерантност. За тях Великобритания е синоним на дипломатическа подлост и териториален грабеж, страна на мухлясала буржоазия и център на империя изживяваща дните си като търтей на гърба на колонизирани народи. От Америка идва джаза, на който в Русия и Германия се гледа като на извратена и упадъчна музика, при която музикантите се клатят неприлично докато свирят. И Русия, и Германия са общества основани на тотална униформеност и промиване на мозъци – неща непознати в България, макар и аграрна страна. В пред-комунистическа България еднакво се борят за езиково влияние Англия, Америка, Италия, Германия и Франция. В страната има германска търговска гимназия. Френския език е със силни позиции още след Освобождението, а Америка се радва на традиционна популярност в протестантските райони на България. С американски пари се насърчава и образование в Американския колеж.
Както в цяла следвоенна Европа, в България се засилва влиянието на американската култура, особено в градска среда. Измършавяла Европа, с подбито самочувствие и национализъм, изживява романтичен период на възхищение и завист от постиженията на американската духовна и материална култура. Това са картини на богат градски живот, големи коли, изобилие на храни и особено неизвестните на континента типично американски отношения на безкласовост и непринуденост, липса на снобизъм и маниерност.
В България е особено на мода музиката на Глен Милър и Бени Гудман. Модата в някои градски среди е силно повлияна от стила «суинг», а буги-вуги е танца на деня. Заедно с Гласът на Америка в България английския език навлиза неудържимо.
Това обаче не трае дълго. Никой от тия хора не очаква милиционерски хайки в гангстерски сталински стил, които ще се нахвърлят и срещу най-малкия повей на западно влияние – мода, прически, грим, барове, музика и танци. За дни без съд и присъда те ще бъдат хвърлени в месомелачката на невиждана дотогава за българите концлагерна система. Любителите на суинга стават «подражатели на западно влияние» и са наречени «зози» и «суинги», явно с опит да предизвикат всеобщо презрение. Етикетът «английски шпионин», вкаран в употреба веднага след началото на студената война, сега придобива митични размери. Той дебне отвсякъде и целта му е да разруши с всички средства комунистическите завоевания на българското общество, без значение че това е време на полугладна купонна система. Английски шпиони са, например, Г.М.Димитров, Трайчо Костов и цялата делегация, която той е изпратил за развиване на търговски отношения с Англия, и стотици други хора.
На тоя фон е невероятен факта, че само 14 години след 1944-та се създава английската гимназия. Една от целите й е да контрира по комунистически легендарната репутация на Американския колеж. В тоталитарна обстановка създаването на тая гимназия е факт почти равен на чудо, но още по-голямо чудо е, че изведнъж всички висши комунистически величия – генерали, министри, дипломати, интелектуалци, целия ЦК на БКП – са единодушни че това е единственото място, където децата им трябва да учат. Какво завидно единомислие! А създаването на тая институция става по време на истерията за колективизация и нейните инквизиторски методи, копирани от примера на сталинска Русия, заедно с пропагандното клише набивано в мозъците на хората за «вяра в светлото бъдеще». За масова консумация, според ленинската мъдрост, Англия и Америка се намират «в последния и най-развит стадий на капитализма – империализма, който неизменно ще бъде заместен от комунизма». В тесен семеен кръг обаче, за децата на тия новоизлюпени величия не вярата в бъдещето е това, от което те се нуждаят, а от английския език, «в който е бъдещето». Обясненията на тая мътна логика не са лесни, но могат да бъдат сведени до две. Първо, че последния стадий на капитализма ще продължи много дълго, и второ, че никой от тях не е вярвал на никакви такива ленински брътвежи и са гледали инстинктивно, с балкански селски прагматизъм да наредят децата си.
Желаещите са много и скоро английските гимназии стават няколко. След тях следва интереса и към гимназиите с френски и немски езици. В тоя наплив на желаещи обаче не влиза гимназията с руски език – нейното неофициално име е «еничерската гимназия». В духа на подмазваческото преклонение към Съветския съюз, тя е за децата на заклети русофили , фанатици-сталинисти, марксистки фундаменталисти и други «нашисти». Има и друга категория – за тия, които не могат да влязат никъде другаде.
Английската гимназия е нещо друго – нейната гротескна амбиция да мине за подобие на Американския колеж се вижда от изучаването на такива бисери като предметите «почвознание» и «машинознание», явен данък, който помазаничетата трябва да платят за да мине образованието им като «наше, родно, социалистическо». Нещо повече, за да не бъдат покварени децата на червената аристокрация партията се е погрижила да подбере верни и идеологически подготвени преподаватели, които като цербери бдят за правилното «идеологическо изграждане» на възпитаниците си. За тая цел уроците по българска литература със силна партийна насоченост са по-важни от всички други. И макар че с време са наети и добре проверени британски учители, институцията си остава в ръцете на здраво бронирани партийни функционери, стриктно в крак с партийната догма.
Ако някой обаче си мисли, че преподаването и възпитаването на министерски, генералски, дипломатически и писателски синчета и дъщерички е лесна работа, то той е отчаян наивник. Една солидна част от тия червени отрочета са глезени, заядливи и своеволни и могат да доведат учителите си до истерия с пререканията си. Такива гимназисти не се наказват лесно ако знаеш че таткото, прекарал партизански мъки и лишения дълбоко в горите на Борисовата градина, не е никак склонен детето му да понася дисциплиниране, та дори и от специално подбрани «нашисти» учители.
Една малка бройка от учениците в английските гимназии е оставена, от кумова срама, за деца на по-низши служители в партийната иерархия – директори, провинциални партийни чиновници или учители, но винаги « активни борци срещу фашизма». Конкуренцията е безмилостна, те са се добрали до гимназията трудно, с много лазене и връзки, и в клас са най-тихите.
Противно на очакванията, децата на големците далеч не са и толкова верни на партийните идеи. За ужас на учителите, отделни единички си позволяват да са иронични и подигравателни и знаят много добре кой е таткото зад гърба им. Предметите, които изучават, са добре обмислени да не хвърлят в объркване невинните души на учениците с непремерена доза английско влияние. Затова английската литература е разделена на позволена и непозволена. Позволената се изучава в клас, но книги за нея няма, просто липсват и не се печатат, а непозволената върви от ръка на ръка. Децата на висшите партийни мафиози могат да си купуват книги по желание при честите си пътувания на запад. За тия пътувания те са предупреждавани сериозно от родителите си да не казват и на близките си приятели.
Не по-различно е положението и в университета, където в изобилието от марксистко-ленински предмети се мъдри и един истински инструмент на средновековната инквизиция – изключително тлъст том «История на КПСС». За блажената но здравословна неграмотност на днешните студенти трябва да поясним, че това съкращение означава «История на Комунистическата Партия на Съветския съюз» - предмет, способен да вкара в психиатрична клиника всеки непредубеден студент. В същото време за години наред студентите от английска филология (средно около 100 студенти на випуск) използват един-единствен екземпляр на циклостилен учебник по стара и ренесансна английска литература, мазен, оръфан и прехвърлян през стотици ръце.
На теория контрол върху мисленето е възможен, но никой от кухите глави на червения елит не може и да си представи какво може да направи един Шекспир на децата им, или поне на някои. Шекспир е безцеремонно безверен и безкомпромисен с абсурдността на човешката природа, не обича партийни догми от никакъв тип и това може да хвърли в тъча всеки пламенен марксистки богомолец, безразлично дали е захласнат в светлото бъдеще или не. Партията така и не разбра, че Шекспир е най-големия развратник на техните деца. Заблудата за неговата давност и отживялост за партийни държавници с неандерталския манталитет на Тодор Живков е пълна.
И ето, тази година през май се отпразнува с концерт и разпивка 50-годишнината на английската гимназия. На пръв поглед безобидно събитие. Ако човек се загледа в дошлите за годишнината обаче, ще види доста сегашни величия – политици, хора на културата, научни специалисти, висши ченгета и дипломати. Но няма да бъде пресилено ако кажем, драги читателю, че дори и в тези «вълчи времена» те всички са добре. Съмнения няма че преди са били още по-добре – тогава не е трябвало да си вдигат кръвното от пословичната неустойчивост на демокрацията или да бъдат следени от опозицията. Било е време когато за много от тях така лесно са се отваряли вратите на посолства, търговски представителства, западни университети и държавна сигурност. Те и сега са далеч по-ориентирани и готови да минат моста към Европа.
Очевидно избора на татенцата им да поставят езика на английските шпиони пред марковите кули на партията и сега плаща сочни дивиденти. В края на краищата, борбата е била за децата. С малка поправка, читателю – за децата, но за ТЕХНИТЕ, нали така? Благодарни деца! Те сега практикуват политическа толерантност, отпиват винце и замезват със сиренце. А над главите им в залата на празненството би трябвало да виси огромен надпис: «Всички са равни, но някои са по-равни от другите!» - просто от признателност към татковците. Good old George Orwell, колко рано ги е разбрал – още преди 60 години! В духа на времето не би дошла зле и една скромна благотворителност – например по едно левче за всяко друго похарчено за годишнината да се задели за «английските шпиони» и за техните деца, за разбитите им съдби, за униженията и за натрошените им кокали. Целия техен живот е минал под надписа на входа на съветския концлагер «Соловки»: «Железним кулаком загоним вам к счастью!»
Иначе другаря Шекспир е на мнение, че бъдещето не принадлежи на никого. Дали той ги е научил на нещо тепърва ще разберем.