Saturday, August 30, 2008

Николай Флоров
«ВЪЖЕТО, C КОЕТО ЩЕ БЪДАТ ОБЕСЕНИ»
или четиво за самотния работник на революцията

Знаете ли, читателю, кой е Александър Гаврилович Шляпников? Почти сто процента съм сигурен че не знаете. А ако това не знаете, то поне сте чули за така наречената Октомврийска революция. В Русия събитието е известно под това име, но на запад е известно повече като руската революция или просто като руския преврат. И наистина, това е по-точно казано анти-монархически преврат осъществен от група интелектуалци-революционери. Всичко останало в Русия е последствие на тоя преврат – касапническа чистка на всякаква опозиция, насилствена колективизация, кошмара на сталинския гангстеризъм и апокалиптичния глад в Украйна. И тъй като болшевиките винаги са набивали идеята че тази революция е пролетарска или работническо-селска, да се върнем на Шляпников – самотния работник на революцията.
Интересно, никой никъде през цялата комунистическа история на Русия, и съответно на България, не е споменавал неговото име. Никъде! Той не е бил предмет на внимание нито в партийните курсове, нито дори в партийната семинария за висши жреци на вярата. А невероятния факт си остава – той е единствения работник на революцията. Не е за вярване, нали – работническо-селски преврат с един-единствен работник!
Заедно със Шляпников обаче, трябва да споменем и за една уникална и крайно любопитна книга, където е неговата кратка биография и дейност. Това е The Blackwell Encyclopedia of the Russian Revolution, публикувана за пръв път в 1988 година. Тя е плода на 46 професори и специалисти от 36 университета в осем страни. За тотално промития мозък на българския комунист, свикнал с ролята си на руска подлога, такова четиво би било недвусмислена гаранция за сърдечен удар. Енциклопедията вади на показ не само всички идейни, политически и организационни аспекти на руската революция и нейното развитие – нещо, което никога досега не е правено и в самата Русия – но и всички досега премълчани, скрити и извратени малки и големи детайли на това централно събитие на миналия век. Като за каймак, на читателя- хедонист, който извлича удоволствието си от изкривената мутра на изправения пред истината професионален партиен лъжец, книгата е включила и кратките биографии и дейност на 176 държавници, политици, идеолози, червени и бели комисари и генерали, жени, анархисти и всички, които са били свързани с това събитие (между тях и няколко българи). Това, читателю, е пълната цифра на хората, допринесли за апокалиптичното обръщане на имперска Русия наопъки – 176!
В тоя изключителен портрет на революцията Шляпников е описан като необичайно автентичен пролетарий, достигнал известност и досега помнен в Скандинавия за неговата ефикасност, доблест и доброта. И това е човек, който от дете е опознал крайна мизерия. Само с три години начално училище той успява да стане опитен машинен механик, минава през стачки и затвори, а от 1908 е фабричен работник във Франция, Англия и Германия. От 1914-та като болшевик той е натоварен с организиране на нелегалните връзки между Ленин в Швейцария и болшевишките организации в Русия.
Питали ли сте се някога какво щеше да прави Ленин без тая пуста Швейцария, или Швеция, или Италия, или Франция и Германия, където той и компанията му са харчели членския внос на партията и са се наслаждавали на благата на европейското гражданско общество, тоест на буржоазията? Това е същата тая буржоазия, ненавиждана от него до истерия, която неговия циничен ум дели на две – прогресивна и реакционна. Прогресивната той нарича «полезните идиоти», а за капитализма казва: «Капиталистите сами ще ни поднесат въжето, c което ще бъдат обесени!»
Някак естествено идва сравнението на тоя върховен циник с живота на Шляпников, който става и водач на най-големия профсъюз на работниците от металната промишленост, а след 1917-та става и комисар на труда.
Върховния период на неговата вродена интелигентност идва между 1919-та и 1921-ва година, когато той, заедно с Елена Колонтай, образуват група в болшевишката партия, която Ленин нарича «работническата опозиция». Забележете тоя момент, читателю: борбата на групата е за контрол на промишлеността от профсъюзите чрез болшевики-работници, а не спуснати отгоре болшевики-идеолози. Колко малко Шляпников и Колонтай са познавали Ленин, бащата на тоталитаризма, човека, който още в 1917-та не допуска никакви такива демократични инициативи и който счита че революцията трябва да се оглави само от група «професионални революционери». По произход тия «професионални революционери» до един са класически буржоа, самоназначени за «авангард на работническата класа», тоест те си присвояват ролята на единствените, които знаят накъде да водят стадото. Това са хората които въвеждат в живота понятията «диктатура на пролетариата» и «революционен терор».
Тая позиция на Шляпников фактически слага край на неговата политическа кариера. Нещо повече, верен на себе си, очевидно неудобен за партията и непасващ с конвейерния тип болшевики, той събира спомените си в две редки книги (сега с изключителна антикварна стойност) – «В навечерието на 1917-та», публикувана в Лондон и Ню Йорк в 1982 и «Седемнайста година» , в четири тома. В 1933-та Шляпников е изгонен от партията, в 1935-та е вече в затвора, където се предполага че е починал.
След 1989-та на българския читател е известна съдбата и на всички ленински «професионални революционери» - в ръцете на партийния гангстер Сталин те изчезват до един в подземията на КГБ или в Сибир, без гроб. Колонтай обаче (една забележителна жена-борец за правата на жените и интимен приятел на Шляпников) успява да се измъкне от Сталинската месомелачка – тя остава на поста си като дипломат в Швеция. Там тя остава до смъртта си в 1937 година. Сталин така и не я повиква обратно в Москва и предпочита да я държи като своего рода заточеник, предполага се защото си е давал сметка че е твърде умна и не би се върнала, което би го изправило пред голям скандал с непредвидими разкрития – нещо, което неговата шизофренична потайност не би могла да понесе.
Днес методите на Ленин и Сталин вече не важат, поне в източна Европа. Не виреят вече нито «пролетарската диктатура», нито «революционния терор». Партията днес предпочита да се самоизчуква, да «поема вината с мезета» и да се мъчи да увековечи крадените пари за поколенията си. В унисон с времето, новия устав на БСП определя свалянето на капитализма като главна цел на партията, а социализма...хм, по думите на Станишев отсега нататък той ще се нарича «демократичен социализъм», очевидно за разлика от национал-социализма на баща му и за общо ползване от партийното стадо. Това изглежда днес само като «малка» промяна в понятията, за която бащите им и тяхната «диктатура на пролетариата» пращаха в Белене.
Станишев-син не е от тях – за такива като него Чехов казва: «Разбогатяването, пълния стомах, безделието развиват у русина най-безочливо самомнение». Да прибавим и празнодумие. В тоя стил как става «демократичен социализъм» без диктатура и терор не се казва. Не се казва, защото историческата оценка на абсурдния цирк, който разиграваха с живота на милиони хора, може да бъде сумиран само в две думи: пълен провал, който не може да бъде заместен с евтини евфемизми.
Колкото до Шляпников, ако беше жив щеше да види, че и профсъюзите вече не са контролирани от болшевишки цербери, поне в източна Европа. А на БеСеПисти, БеКаПисти, КаГеБисти или ДеС ари капиталистите и досега продължават да подават «въжето, с което ще бъдат обесени».
Е, как мислите, читателю, ще се сбъдне ли пророчеството на Ленин?
КОРЕНИТЕ НА КАТИН
(ЧЕТИВО ЗА БЪЛГАРСКИ ПИШМАН-СОЦИАЛИСТИ)
НИКОЛАЙ ФЛОРОВ

В дългата история на Източна Европа няма друга държава, на която Русия да е създала повече зло, от Полша. Поляците искрено мразят тази страна и изобщо не го крият. За това си има и ясни причини: поляците имат безкомпромисно силно чувство за свобода, силно културно влияние от западна Европа и дълги години на живот в борба с всички методи на руското мракобесие. Историята на Полша е изпъстрена с анти-руски възстания, заточения на хиляди хора, назидателни публични разстрели и нагли имперски усилия за асимилация, включително забрана на полския език дори за разговори на улицата.
В историята на съвременна Полша обаче, една почти митична фигура доминира целия политически хоризонт на страната. Това е Йозеф Пилсудски (1867-1935), главата на Полската държава в периода между двете световни войни, и което е най-любопитно – един от основателите на Полската марксистка социалистическа партия. За българските комунисти, свикнали със статута си на руски подлоги, Йозеф Пилсудски е един необичаен пример на човек, защитаващ свободата на отечеството си с всички сили и средства. Той е бащата на полската независимост. Историята на живота му се чете като приключенски роман, но писан в средата на брутална действителност.
С Полша включена твърдо в задушаващата прегръдка на руската империя, той още на 20 години е вече заточеник в Сибир за пет години. Веднага след това основава нелегално социалистическа група във Вилнюс, Литва. Това всъщност е основата на Полската социалистическа партия. Да напомним на българския читател, че това е в годината на Руско-Турската война. Пилсудски винаги е бил известен с надеждите си за война между Русия и нейните врагове като идеална възможност за национално възстание в Полша. В 1904-та той дори пътува до Япония да търси за тая цел помощ. В същата година той организира демонстрация във Варшава, завършила с престрелка с полицията. Пилсудски е бесен когато младежкото крило на партията гласува на 7-мия си конгрес за автономия на Полша като част от бъдеща «демократизирана» Русия. По това време военното крило на партията провежда серия от «експроприации», тоест обиране на банки, а през революционните 1905-1908 години и атентати срещу царската полиция и руски чиновници. На деветия конгрес на партията в 1906-та във Виена «старото крило» на Пилсудски се отделя и основава нова партия – Полска социалистическа партия – революционно крило. В 1908 Пилсудски организира забележителен обир на влак, от който в ръцете на партията попадат 200,000 рубли (огромна сума по онова време), което осигурява бъдещите действия на новата партия и на нейния Таен съюз за активна борба. От този момент до 1914-та той посвещава усилията си за създаването на полски военни кадри. През Първата световна война австрийците дори му разрешават да формира полска бригада срещу Русия.
Дотук всичко върви по волята на този изключителен мъж. За да подчертае своята независимост от западните съюзници (Антантата) той се отказва от позицията си на командващ и приема военното министерство към Временния държавен съвет, създаден от Антантата. След руската Февруарска революция обаче Пилсудски убеждава полските легионери да не се заклеват във вярност на австрийския кайзер, за което е арестуван и вкаран в затвора.
От тук започва неговия най-интересен и най-динамичен период на политик и революционер. С разпадането на Антантата в 1918-та Пилсудски се връща във Варшава, където е поканен официално да оглави временното правителство. Заедно с неговия другар по борба Йежи Морашевски той обещава егалитарни обществени реформи след демократични избори. Това е момента когато той се връща към една негова стара идея – федерация между поляци, белоруси и литовци, нещо в общи линии отговарящо на полската общност от 18-ти век в съюз с независима Украйна.
Българския читател не може да не забележи подобието на тия идеи със сегашните развития в района. В хаоса на гражданската война в Русия Пилсудски дори праща полски военен контингент, който в 1920-та достига до Киев, но организираната червена армия на Тухачевски го отблъсва и настъпва до Варшава, където на свой ред поляците я обръщат в бягство.
Тоя факт обаче има изключително значение по две причини. Първо, политкомисар на Тухачевски е бил Сталин, чието бездарно поведение е отговорно за мизерните загуби на червената конница. Това създава дълбока вражда между двамата. Второ, от тоя момент в неговата злопаметна гангстерска природа се заражда желанието му за отмъщение срещу поляците. Той получава своя шанс с касапницата на полското офицерство в Катин, а няколко години по-късно в типичен стил на изключително долен подлец наблюдава избиването на хилядите възстаници във Варшава от отстъпващите немци, без да им предостави никаква помощ.
Премълчаването на тия и други факти дължим на българската комунистическа цензура. За нея Пилсудски е трън в очите. За тях той е невероятна и крайно неудобна комбинация на успешен националист, русофоб без никакви скрупули за назадничавата роля на Русия (независимо от политическите й сътресения), а на всичко отгоре и марксист. Той е човека, за когото казват, че винаги е знаел какво да прави с Русия, и го е правил. С тия факти читателя може да си обясни до голяма степен и последните политически ходове на полското правителство към една все по-ретроградна Русия, отново ориентирана към методите на миналото си.
Пилсудски умира в 1935-та година като баща на полската нация, а Полша (напълно в духа на своя основател) беше първата, която заби пирон в ковчега на руския комунизъм.
Тухачевски, най-талантливия след-революционен пълководец в Съветска Русия, е един от първите, на които в 1935-та Сталин дава званието Маршал на Съветския Съюз. Две години по-късно той е обвинен в организиране на военна конспирация и разстрелян без съд.