РУСОФИЛИ И РУСОФОБИ
Николай Флоров

На една стена в полския град Гданск някой е написал: «С НАТО срещу Русия.» Когато в 1968 Дубчек и неговото правителство в Прага беше свален и заместен с Хусак, чехите пишеха по стените: «Хусак, русак, гнусак». Унгарците и румънците са щастливи хора – те не разбират руски език, но затова пък общата им граница с Русия и миналия опит накара Чаушеску през 70-те години на миналия век да заяви: «Заменям чудесна страна срещу по-добро географско положение».
България, Сърбия и цялата останала балканска зоологическа градина,включително Гърция, нямат обща граница с Русия, и това е може би единствения най-важен фактор запазил Балканите от включването им в руската империя. В България русофоб е определено избягвана дума – инерцията от комунизма е силна и страхът продължава да е негово емблематично постижение. Официално отношението към Русия за последните 50 години се определя от два стиха на Петко Славейков и Иван Вазов. Това са:
Кат Русия няма втора И другия: Русия, колко ни плени
Тъй могъща на света! Туй име свято, родно, мило!
Тя е нашата опора, То в мрака биде нам светило,
Тя е нашта висота. Надежда в нашите злини.
Такава любвеобилност, напомняща едва ли не на желание за сексуално сношение, няма други примери по света. Това го дължим на стриктния подбор на комунистическата цензура, която използваше за хората само най-нужните за целите й литературни примери. Дължим го и на легендата за бай Иван, родена от неувереността на българите в собствените им сили и вечно чакащи някой да им помогне. Литератори пар екселанс, нито дядо Славейков, нито Вазов са яли попарата на Русия. А това, което е най-впечатляващо в целия бунтовен процес на българското възраждане, ca противоположно различните позиции на тези двама писатели и революционерите от ранга на Раковски, Каравелов, Ботев и Левски.Това е тяхната силно изявена идея за общо балканско съжителство, за републиканско устройство и независимост. НЕЗАВИСИМОСТ! Върху живописната демографска карта на Балканите те демонстрират чувството си за национална обособеност през целия си живот. Раковски и Берон дори се считат за тракийци и за тях името българин е второстепенно.
Русофоби ли са тия наши революционери? Не са, но не са и русофили. За всички тях е бил достатъчен един поглед за да разберат какво е Русия. Каравелов е доста наясно че «в Русия бият не по-зле от Турция». За него «Българският народ е народ демократически; той няма посреди себе си аристократически величия, тоя за нищо ненужен обществен елемент и затова ние желаем да видим в своето отечество избираемо правителство, което да изпълнява волята на самия народ.» У Раковски Русия присъства колкото палми на северния полюс. Нищо чудно че техните пълни творби никога не бяха публикувани в последните 50 години. Ботев и Левски заобикалят името Русия като дявол от тамян. Не е било нужно много време да разберат, че Руската империя може да се охарактеризира само с две думи, непознати за българите – мракобесие и самодържавие. Тези думи, макар че на някои не им харесва, не са били познати и за Отоманската империя, която по начало не е била нито еднородна, нито едноезична, нито едноверска. На тая империя и през ум не й е минавало да лишава многобройните си народи от частна собственост. В границите на тая империя българският интелектуален елит, включително Вазов и Славейков, са направили парите си, използвайки и богатия опит на гръцката търговска прослойка и увеличавайки апетитите си за повече възможности.
Коя Русия не харесват нашите революционери? Това е Русия на Гогол, Толстой, Чехов и Достоевски, такава каквато са я описали самите те – Русия на феодални поместия и пожизнено робско население, на мизерни и безмерно тъпи мужици, потънали в кал и безизходност в тази ужасно студена страна; Русия на вечно питащи се «Что делать?» интелектуалци, на понемчена аристокрация потънала в самодоволство и презрение към низшите маси. И днес дори огромната маса хора в тази страна не знаят , че от Екатерина нататък цялата царска династия, включително и целия генералитет, са немски потомци приели източното православие, възседнали нейната огромна територия и по немски ненаситни за още. И ако романтично настроените българи в духа на Вазов и Славейков намират горните твърдения прекалени , да видим какво мисли един от най-изявените руски идеолози на деня - Александър Херцен (1812-1870). В Европа от средата на 19-ти век страхът от руските аспирации към световна монархия под водачеството на Русия е бил доста силен. Тоя страх е бил споделян и от много руски либерали като него. Още в 1851 година той пише че «липсата на индивидуална свобода е предизвикала пълна липса на уважение към личността, създала е цинизма на властта и безкрайно търпение у хората». «Бъдещето на Русия – казва Херцен - е нещо много опасно за Европа и голямо нещастие за Русия без свобода на личността. Аз считам че руските власти с право се страхуват от комунизма: комунизъм – това е руското самодържавие обърнато наопъки.»
Херцен звучи пророчески и по руски трагично- хуманен в сравнение със злъчния и отровен език на Карл Маркс. Неизменно русофобски настроен и винаги подозрителен към всички руски намерения, за него имперския експанзионизъм на «варварска» Русия и нейното месианство е бил неизменно предмет на злобна критика. За десет години той праща статиите си на тая тема на Ню Йоркския «Ню Йорк Трибюн», които в 1962 година излизат в книга под заглавието «Маркс срещу Русия». С типична за него смъртоносна ирония той атакува Русия за нейните завоевания под претекст на миролюбива освободителка и защитница на жертвите си.
В същия тон са и статиите на неговия приятел Фридрих Енгелс: «Който чете вестници може да си помисли, че цяла Русия ентусиазирано възхвалява царската завоевателна политика: в тях няма нищо друго освен jingoism (краен шовинизъм в комбинация с войнственост), панславизъм, избавлението на християните от Турция и на славяните от германското и унгарско иго. Всички знаят как правителството с години е насърчавало тоя джингоизъм и панславизъм в училищата...мечтаейки за световно господство». Цитатът е взет от статията «Външната политика на царска Русия», публикувана в 1890-та. Като иронично потвърждение на тези думи звучи гневната реакция на Русия по повод на Съединението на България и последвалия й опит за преврат в страната, подкрепен със солидна доза финансирана конспиративност. Ето тук сработва прагматичния усет на още един възрожденски революционер – Стамболов, който слага край на руското присъствие в страната. Русофоб ли е Стамболов? Едва ли, но това е същия този възрожденски дух, може би защото е учил в Русия, който поставя интересите на България над тия на имперска Русия.
В кипящия от идеи и реформи 19-ти век българските революционери изглеждат доста добре осведомени и ориентирани. Левски в отговор на Филип Тотю и Панайот Хитов (и двамата инструктирани и финансово подкрепени от Русия) пише: «Предлагате ни в писмото си да помолиме Негово императорско величество за помощ, на което сте уверени,че без друго ще ни помогне? Дай боже да помогне за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт. Ний сме се заловили да работим по чисто български в Българско и да не се облягаме на вънкашни думи. Ний не отказваме помощ и от дяволът. Но имаме си предначертание.»
Какъв горд човек и достоен мъж? Знаел ли е той, че живковизма не само ще се обляга на вънкашни думи, но в любовен захлас към Русия ще продаде златните запаси на страната за стотинки, а след това ще направи опит да продаде и самата страна?
Изследователите на Карл Маркс казват, че към края на живота си той е започнал да се съмнява в смисъла на революцията като начин за обществена промяна. Маркс е късметлия – той не е доживял до триумфа на неговите идеи в Русия и последствията от тях. По-малко късметлия обаче е Карл Кауцки (1854-1938), един от най-изтъкнатите теоретици на марксизма и водач на лявото крило на Германската Социал-Демократичкска партия. От 1917 година нататък той се обръща безкомпромисно срещу тайната полиция и терора на новия руски режим: «Върху развалините на стара Русия, за което Ленин се е борил до 1917-та година, той изгради своята политическа власт. Върху тия развалини той създаде нова държавна военно-бюрократична полицейска машина, тоест ново самодържавие. Никоя форма на капитализъм не прави работниците толкова зависими колкото централизирания държавен капитализъм в държава без демокрация. Няма друг по-могъщ и по-тотален политически апарат от КГБ, създаден от хора борещи се с години срещу царската полиция и научили как да подобрят нейните методи.»
Да видим как стоят нещата сега. Русофил ли е, да речем, Румен Петков – един типичен представител на сегашния правителствен creme de la creme и един от малкото, който си позволява да не мълчи и от време на време пуска по един кьор фишек? Ако се съди по думите му – да: «Ние сме винаги с Русия, а пък другите да си ... майката». В случая е може би рано да обсъждаме сексуалния аспект на неговото любовно обяснение, макар че 120 години след Вазов и Славейков той е на същия мозък. Петков обаче ни дължи обяснение – с коя Русия е той винаги: с царска Русия, с Русия на Ленин, с Русия на Сталин, с Русия на Брежнев или с Русия на Путин? А може би той познава някаква друга Русия? Така ще знаем по-добре накъде лети въображението на неговия полицейски манталитет. Или може би на целия creme de la crème?
Любезни Апостоле, почтително ти свалям шапка и питам: хубаво ли щеше да е ако беше живял още сто години?