Комунизъм с езика на Шекспир

КОМУНИЗЪМ С ЕЗИКА НА ШЕКСПИР
(По случай 50-годишнината на английската гимназия)
Николай Флоров

Английският език има странна история в комунистическа България. Българите до 1944 година не мразят Англия или Америка. Напротив, те се радват на толерантно съжителство между германско и англо-американско влияние в страната. За много страни в Европа това е доста необичайно. Българите имат добър достъп и до германската култура и образование, и до филми от англо-американския свят, особено от Холивуд. Такива връзки и поносимост са невъзможни както за сталинска Русия, така и за хитлеристка Германия. И Хитлер, и Сталин мразят англо-саксонския свят, и двамата са смъртни врагове на парламентарната демокрация и на политическата толерантност. За тях Великобритания е синоним на дипломатическа подлост и териториален грабеж, страна на мухлясала буржоазия и център на империя изживяваща дните си като търтей на гърба на колонизирани народи. От Америка идва джаза, на който в Русия и Германия се гледа като на извратена и упадъчна музика, при която музикантите се клатят неприлично докато свирят. И Русия, и Германия са общества основани на тотална униформеност и промиване на мозъци – неща непознати в България, макар и аграрна страна. В пред-комунистическа България еднакво се борят за езиково влияние Англия, Америка, Италия, Германия и Франция. В страната има германска търговска гимназия. Френския език е със силни позиции още след Освобождението, а Америка се радва на традиционна популярност в протестантските райони на България. С американски пари се насърчава и образование в Американския колеж.
Както в цяла следвоенна Европа, в България се засилва влиянието на американската култура, особено в градска среда. Измършавяла Европа, с подбито самочувствие и национализъм, изживява романтичен период на възхищение и завист от постиженията на американската духовна и материална култура. Това са картини на богат градски живот, големи коли, изобилие на храни и особено неизвестните на континента типично американски отношения на безкласовост и непринуденост, липса на снобизъм и маниерност.
В България е особено на мода музиката на Глен Милър и Бени Гудман. Модата в някои градски среди е силно повлияна от стила «суинг», а буги-вуги е танца на деня. Заедно с Гласът на Америка в България английския език навлиза неудържимо.
Това обаче не трае дълго. Никой от тия хора не очаква милиционерски хайки в гангстерски сталински стил, които ще се нахвърлят и срещу най-малкия повей на западно влияние – мода, прически, грим, барове, музика и танци. За дни без съд и присъда те ще бъдат хвърлени в месомелачката на невиждана дотогава за българите концлагерна система. Любителите на суинга стават «подражатели на западно влияние» и са наречени «зози» и «суинги», явно с опит да предизвикат всеобщо презрение. Етикетът «английски шпионин», вкаран в употреба веднага след началото на студената война, сега придобива митични размери. Той дебне отвсякъде и целта му е да разруши с всички средства комунистическите завоевания на българското общество, без значение че това е време на полугладна купонна система. Английски шпиони са, например, Г.М.Димитров, Трайчо Костов и цялата делегация, която той е изпратил за развиване на търговски отношения с Англия, и стотици други хора.
На тоя фон е невероятен факта, че само 14 години след 1944-та се създава английската гимназия. Една от целите й е да контрира по комунистически легендарната репутация на Американския колеж. В тоталитарна обстановка създаването на тая гимназия е факт почти равен на чудо, но още по-голямо чудо е, че изведнъж всички висши комунистически величия – генерали, министри, дипломати, интелектуалци, целия ЦК на БКП – са единодушни че това е единственото място, където децата им трябва да учат. Какво завидно единомислие! А създаването на тая институция става по време на истерията за колективизация и нейните инквизиторски методи, копирани от примера на сталинска Русия, заедно с пропагандното клише набивано в мозъците на хората за «вяра в светлото бъдеще». За масова консумация, според ленинската мъдрост, Англия и Америка се намират «в последния и най-развит стадий на капитализма – империализма, който неизменно ще бъде заместен от комунизма». В тесен семеен кръг обаче, за децата на тия новоизлюпени величия не вярата в бъдещето е това, от което те се нуждаят, а от английския език, «в който е бъдещето». Обясненията на тая мътна логика не са лесни, но могат да бъдат сведени до две. Първо, че последния стадий на капитализма ще продължи много дълго, и второ, че никой от тях не е вярвал на никакви такива ленински брътвежи и са гледали инстинктивно, с балкански селски прагматизъм да наредят децата си.
Желаещите са много и скоро английските гимназии стават няколко. След тях следва интереса и към гимназиите с френски и немски езици. В тоя наплив на желаещи обаче не влиза гимназията с руски език – нейното неофициално име е «еничерската гимназия». В духа на подмазваческото преклонение към Съветския съюз, тя е за децата на заклети русофили , фанатици-сталинисти, марксистки фундаменталисти и други «нашисти». Има и друга категория – за тия, които не могат да влязат никъде другаде.
Английската гимназия е нещо друго – нейната гротескна амбиция да мине за подобие на Американския колеж се вижда от изучаването на такива бисери като предметите «почвознание» и «машинознание», явен данък, който помазаничетата трябва да платят за да мине образованието им като «наше, родно, социалистическо». Нещо повече, за да не бъдат покварени децата на червената аристокрация партията се е погрижила да подбере верни и идеологически подготвени преподаватели, които като цербери бдят за правилното «идеологическо изграждане» на възпитаниците си. За тая цел уроците по българска литература със силна партийна насоченост са по-важни от всички други. И макар че с време са наети и добре проверени британски учители, институцията си остава в ръцете на здраво бронирани партийни функционери, стриктно в крак с партийната догма.
Ако някой обаче си мисли, че преподаването и възпитаването на министерски, генералски, дипломатически и писателски синчета и дъщерички е лесна работа, то той е отчаян наивник. Една солидна част от тия червени отрочета са глезени, заядливи и своеволни и могат да доведат учителите си до истерия с пререканията си. Такива гимназисти не се наказват лесно ако знаеш че таткото, прекарал партизански мъки и лишения дълбоко в горите на Борисовата градина, не е никак склонен детето му да понася дисциплиниране, та дори и от специално подбрани «нашисти» учители.
Една малка бройка от учениците в английските гимназии е оставена, от кумова срама, за деца на по-низши служители в партийната иерархия – директори, провинциални партийни чиновници или учители, но винаги « активни борци срещу фашизма». Конкуренцията е безмилостна, те са се добрали до гимназията трудно, с много лазене и връзки, и в клас са най-тихите.
Противно на очакванията, децата на големците далеч не са и толкова верни на партийните идеи. За ужас на учителите, отделни единички си позволяват да са иронични и подигравателни и знаят много добре кой е таткото зад гърба им. Предметите, които изучават, са добре обмислени да не хвърлят в объркване невинните души на учениците с непремерена доза английско влияние. Затова английската литература е разделена на позволена и непозволена. Позволената се изучава в клас, но книги за нея няма, просто липсват и не се печатат, а непозволената върви от ръка на ръка. Децата на висшите партийни мафиози могат да си купуват книги по желание при честите си пътувания на запад. За тия пътувания те са предупреждавани сериозно от родителите си да не казват и на близките си приятели.
Не по-различно е положението и в университета, където в изобилието от марксистко-ленински предмети се мъдри и един истински инструмент на средновековната инквизиция – изключително тлъст том «История на КПСС». За блажената но здравословна неграмотност на днешните студенти трябва да поясним, че това съкращение означава «История на Комунистическата Партия на Съветския съюз» - предмет, способен да вкара в психиатрична клиника всеки непредубеден студент. В същото време за години наред студентите от английска филология (средно около 100 студенти на випуск) използват един-единствен екземпляр на циклостилен учебник по стара и ренесансна английска литература, мазен, оръфан и прехвърлян през стотици ръце.
На теория контрол върху мисленето е възможен, но никой от кухите глави на червения елит не може и да си представи какво може да направи един Шекспир на децата им, или поне на някои. Шекспир е безцеремонно безверен и безкомпромисен с абсурдността на човешката природа, не обича партийни догми от никакъв тип и това може да хвърли в тъча всеки пламенен марксистки богомолец, безразлично дали е захласнат в светлото бъдеще или не. Партията така и не разбра, че Шекспир е най-големия развратник на техните деца. Заблудата за неговата давност и отживялост за партийни държавници с неандерталския манталитет на Тодор Живков е пълна.
И ето, тази година през май се отпразнува с концерт и разпивка 50-годишнината на английската гимназия. На пръв поглед безобидно събитие. Ако човек се загледа в дошлите за годишнината обаче, ще види доста сегашни величия – политици, хора на културата, научни специалисти, висши ченгета и дипломати. Но няма да бъде пресилено ако кажем, драги читателю, че дори и в тези «вълчи времена» те всички са добре. Съмнения няма че преди са били още по-добре – тогава не е трябвало да си вдигат кръвното от пословичната неустойчивост на демокрацията или да бъдат следени от опозицията. Било е време когато за много от тях така лесно са се отваряли вратите на посолства, търговски представителства, западни университети и държавна сигурност. Те и сега са далеч по-ориентирани и готови да минат моста към Европа.
Очевидно избора на татенцата им да поставят езика на английските шпиони пред марковите кули на партията и сега плаща сочни дивиденти. В края на краищата, борбата е била за децата. С малка поправка, читателю – за децата, но за ТЕХНИТЕ, нали така? Благодарни деца! Те сега практикуват политическа толерантност, отпиват винце и замезват със сиренце. А над главите им в залата на празненството би трябвало да виси огромен надпис: «Всички са равни, но някои са по-равни от другите!» - просто от признателност към татковците. Good old George Orwell, колко рано ги е разбрал – още преди 60 години! В духа на времето не би дошла зле и една скромна благотворителност – например по едно левче за всяко друго похарчено за годишнината да се задели за «английските шпиони» и за техните деца, за разбитите им съдби, за униженията и за натрошените им кокали. Целия техен живот е минал под надписа на входа на съветския концлагер «Соловки»: «Железним кулаком загоним вам к счастью!»
Иначе другаря Шекспир е на мнение, че бъдещето не принадлежи на никого. Дали той ги е научил на нещо тепърва ще разберем.