КОМУНИЗЪМ И СЕКС
Николай Флоров
Този материал не е изследване по темата, а по-скоро доза адреналин за млади и стари изследователи, които да я поемат, заредени с достатъчно чувство за нейната любопитно-лепкава същност по времето на комунизма.
Погледнете внимателно илюстрацията с това забележително засмукване. Това е другаря Брежнев и другаря Хонекер. От нея не се разбира дали езиците им са играли някаква роля – това е въпрос на интимен детайл между двамата, тъй като целувката е трябвало да представи братска любов. Братска любов? Дори и с малко по-развинтено въображение е трудно да видим в братска целувка другаря Брежнев – руснак, и другаря Хонекер – немец. По-скоро това е партийна любов и тя трябва да е страстна, защото е за «масите», за «народа», тоест за хората. Това е демонстрация на убеденост, любов и страст. За такава целувка режисьорите на протокола на срещата между двамата държавници записват нещо от сорта: «...другарят Брежнев и другарят Хонекер се приближават един към друг и в братска прегръдка се целуват в устата...» Това непременно трябва да се каже, тъй като руснаците знаят как се прави, но немците не. Не е тайна за никого че руснаците знаят как се прави – от изтока те са научили много други неща и си ги тегли натам. От Европа и Америка винаги ги е било страх и затова от време на време се самоубеждават че са «евразийци», че с монголци, турци, перси и други такива комплекса им за малоценност изчезва и че с тях те могат да влизат в любовни отношения.
Въпросът за страстта обаче има по-друг характер – тя трябва да е партийна страст. Това е единство на идеи и партийна любов, която се изразява с целувка в уста. (Казах ли вече че не знаем какво става с езиците?) При всички случаи, колкото по-страстно е засмукването, толкова по-достоверна е тая любов.
Това, драги читатели, не е оная лъст, с която , ако изобщо трябва да даваме примери, жълтеникавите очички на някое партийно величие, примерно Пенчо Кубадински, обичаха да опипват нежни женски коленца. Не е и плътския апетит, от който са се тресели в неронова самозабрава многобройните правителствени резиденции по цели нощи. Не е и това, което е карало кремълския касапин Лавренти Берия да завлича в колата си млади момичета направо от улицата.
Целувката в уста, драги читатели, си остава чиста партийна страст. Тия, които си спомнят обаче, знаят че другарят Тодор Живков не беше особено сполучлив в тоя момент на върховна емоция, дори и със съветските си другари, въпреки желанието му за истински дълбока и партийно-страстна целувка. От илюстрацията се вижда че той така и не постигна нивото на другаря Хонекер. Същото важи и за другаря Кастро, на който латинската мъжкарщина никога нямаше да позволи някой да търси с полу-отворена уста неговите устни сред косматата джунгла около тях. Излишно е дори и да споменавам за езиците.
Случаят с другаря Тодор Живков е малко по-особен: руснаците винаги са били по-плашливи с жените си и другарят Тодор Живков е рискувал да не се изсили с прословутата българска потентност, за която Атанас Славов казва, че «българите винаги говорят за някакви поразителни биологически, физиологически и генетически качества и са убедени че няма по-силни и по-полово могъщи мъже от тях». По същата причина не можем да съчетаем любовно и един, да речем, Румен Петков, поднасящ устни към мумията Владимир Путин, макар че първия публично е огласявал своята вечна партийна любов към Русия.
Уважаемият читател вече е разбрал, че всички тези прояви на партийна страст, плътски наслади и идейна любов съвсем не са осветлени и чакат приноса на всеки, който е имал вземане-даване с тях. Особено това се отнася до всички стареещи ченгета, които са пазели резиденциите или може би са присъствали на някои от купончетата в тях. Още си спомням как преди години едно от тях, рано сутринта на кафе, ми каза в момент на откровение: «Ако знаеш само на какви оргии съм присъствал и какво сме им чистели! Но за това никой никога няма да разбере.»
Ченгетата са особено важен елемент в запазването на тия спомени за историята. Те вече няма и от какво да се страхуват – свобода на словото означава свобода не само да пишат, но ако ги е страх и да използват псевдоними.
Иначе аз съм си мръсно копеле и въпроса с езиците продължава да ме тормози.
Николай Флоров
Този материал не е изследване по темата, а по-скоро доза адреналин за млади и стари изследователи, които да я поемат, заредени с достатъчно чувство за нейната любопитно-лепкава същност по времето на комунизма.
Погледнете внимателно илюстрацията с това забележително засмукване. Това е другаря Брежнев и другаря Хонекер. От нея не се разбира дали езиците им са играли някаква роля – това е въпрос на интимен детайл между двамата, тъй като целувката е трябвало да представи братска любов. Братска любов? Дори и с малко по-развинтено въображение е трудно да видим в братска целувка другаря Брежнев – руснак, и другаря Хонекер – немец. По-скоро това е партийна любов и тя трябва да е страстна, защото е за «масите», за «народа», тоест за хората. Това е демонстрация на убеденост, любов и страст. За такава целувка режисьорите на протокола на срещата между двамата държавници записват нещо от сорта: «...другарят Брежнев и другарят Хонекер се приближават един към друг и в братска прегръдка се целуват в устата...» Това непременно трябва да се каже, тъй като руснаците знаят как се прави, но немците не. Не е тайна за никого че руснаците знаят как се прави – от изтока те са научили много други неща и си ги тегли натам. От Европа и Америка винаги ги е било страх и затова от време на време се самоубеждават че са «евразийци», че с монголци, турци, перси и други такива комплекса им за малоценност изчезва и че с тях те могат да влизат в любовни отношения.
Въпросът за страстта обаче има по-друг характер – тя трябва да е партийна страст. Това е единство на идеи и партийна любов, която се изразява с целувка в уста. (Казах ли вече че не знаем какво става с езиците?) При всички случаи, колкото по-страстно е засмукването, толкова по-достоверна е тая любов.
Това, драги читатели, не е оная лъст, с която , ако изобщо трябва да даваме примери, жълтеникавите очички на някое партийно величие, примерно Пенчо Кубадински, обичаха да опипват нежни женски коленца. Не е и плътския апетит, от който са се тресели в неронова самозабрава многобройните правителствени резиденции по цели нощи. Не е и това, което е карало кремълския касапин Лавренти Берия да завлича в колата си млади момичета направо от улицата.
Целувката в уста, драги читатели, си остава чиста партийна страст. Тия, които си спомнят обаче, знаят че другарят Тодор Живков не беше особено сполучлив в тоя момент на върховна емоция, дори и със съветските си другари, въпреки желанието му за истински дълбока и партийно-страстна целувка. От илюстрацията се вижда че той така и не постигна нивото на другаря Хонекер. Същото важи и за другаря Кастро, на който латинската мъжкарщина никога нямаше да позволи някой да търси с полу-отворена уста неговите устни сред косматата джунгла около тях. Излишно е дори и да споменавам за езиците.
Случаят с другаря Тодор Живков е малко по-особен: руснаците винаги са били по-плашливи с жените си и другарят Тодор Живков е рискувал да не се изсили с прословутата българска потентност, за която Атанас Славов казва, че «българите винаги говорят за някакви поразителни биологически, физиологически и генетически качества и са убедени че няма по-силни и по-полово могъщи мъже от тях». По същата причина не можем да съчетаем любовно и един, да речем, Румен Петков, поднасящ устни към мумията Владимир Путин, макар че първия публично е огласявал своята вечна партийна любов към Русия.
Уважаемият читател вече е разбрал, че всички тези прояви на партийна страст, плътски наслади и идейна любов съвсем не са осветлени и чакат приноса на всеки, който е имал вземане-даване с тях. Особено това се отнася до всички стареещи ченгета, които са пазели резиденциите или може би са присъствали на някои от купончетата в тях. Още си спомням как преди години едно от тях, рано сутринта на кафе, ми каза в момент на откровение: «Ако знаеш само на какви оргии съм присъствал и какво сме им чистели! Но за това никой никога няма да разбере.»
Ченгетата са особено важен елемент в запазването на тия спомени за историята. Те вече няма и от какво да се страхуват – свобода на словото означава свобода не само да пишат, но ако ги е страх и да използват псевдоними.
Иначе аз съм си мръсно копеле и въпроса с езиците продължава да ме тормози.
No comments:
Post a Comment