Sunday, November 30, 2008

ЗА МРЪСНИКА, МРЪСНИЦИТЕ И МРЪСОТИЯТА

обидно ли би било да наречем президента на българия мръсник? обидно е, разбира се, кой не би се обидил! това е точно каквото правят неговите бивши и настоящи колеги от държавна сигурност със всеки, който е работил за тая клоака. те ти вадят името, сочат те с пръст и казват: «ето, вижте, и тоя е бил мръсник». по начало, ако трябва да говорим за такива неща би трябвало да включим и категория «професионален мръсник».
какво значи да работиш за тая институционизирана клоака? когато едно ченге иска да те вербува да работиш за дс, то иска от теб да спреш да си какъвто си и да им служиш, тоест да станеш двойна личност – едната да е мръсник, а другата да си си пак ти какъвто си.
много са се опитвали да жонглират с тая двойнственост. оправданието е че правят каквото ги карат защото ги е страх, заради семейството си, за пари или за друго. тая двойнственост смърди, защото да докладваш за приятеля си е смрадливо занимание. от тебе ченгето иска да си мръсник, тоест човек, който се занимава с нечистоплътни и смрадливи неща. някои казват, че тая раздвоеност е психическо разстройство, а други мислят че са много умни и могат да живеят в два свята – в света на мръсотията и в света на чистотата – едновременно.
дс-арскатамръсотия е особен вид мръсотия – тя се лепи като смрадлива кал по душата на човека. обикновена наивност е, че след края на деня един душ ще измие нейната смрад, но тя си остава и вони ден след ден, цял живот. всеки за себе си търси начин как да се справи с нея.
това е плода на една превърната в политическа проститутка идеология. за да може да оживее тя е действала като сутеньор – карала е хората да проституират с морала си. те са вадели хляба си някъде на заплата, а през останалото време са проституирали. в зависимост от положението си такива хора са работели за пари или без пари.
националния президент и всички останали сутеньори-вербовчици на партията му, са били (и са) професионалисти. за тях такава мръсотия е начин на живот, своеобразна мазохистична кочина от която, като професионалисти, те получават своето удоволствие.
да пишеш или да говориш за такива мръсотии не е приятно и безопасно занимание. това че ние сега можем без страх да определим тия хора като професионални мръсници го дължим на международното признание, че комунизма е престъпна обществено-икономическа система. а пък това, че те продължават да проституират, го дължим на професионалното им дебелоочие, на високата им квалификация в занаята и на жадните им за пари каси. както една стара английска поговорка казва: «there is no whore like an old whore”, тоест “няма по-истинска курва от стара курва».
за тия, които се срамуват че са им служили или не знаят накъде да захванат, има три много широки, замайващо широки пътя, които да поемат:
1) пътят на свободата,
2)пътят на свободата,
3)пътят на свободата.
зависи само от тях и единствено от тях кой път ще изберат.

АМЕРИКАНСКА ПОМОЩ ЗА ПАЛАЧА НА РУСИЯ

Понякога, и то много редко, в Живковската преса се споменаваше за американската помощ, изпращана под названието “Land Lease» на Сталинска Русия по време на войната й срещу нацистка Германия. Никой нито в Русия, нито в която и да е комунистическа страна не си позволяваше да пише за това, преди всичко заради абсолютното изискване на официалната цензура да се пробутва задължително митът за непобедимостта и несъкрушимостта на Червената армия. Зад тая историческа абсурдност стоеше още по-фундаменталното изискване срещу Съветския съюз никога да не се пише нищо отрицателно.
Сега данните за тая помощ са вече публично достояние и могат да бъдат извадени от интернет по всяко време. Заедно с това, при по-свободния достъп до Русия се увеличават и архивните фото-материали и интервютата с ветерани от Червената армия, ползвали тая помощ по всички фронтове. И за да не може верния български сталинист с неговата типична противотанкова мутра да припише информацията, която предлагам, към западната пропаганда, ще цитирам извадки от статията на ветерана от Втората световна война Станислав Корольов «Как Рузвелт помогна на Сталин», публикувана в Киевския вестник «Зеркало Недели».
Първо, закона за Ленд Лийз е приет на 11 Март 1941. Той дава право на американския президент да продава, заема и дава под наем отбранителна технология и информация на всяка страна ако нейната защита срещу агресия е жизнена за защитата на Съединените щати. Началната цел на договора е да насочи американската помощ към Великобритания в замяна на английски бази и територии за временно ползване в Атлантическия океан и Северна Америка. От там и названието Ленд Лийз, тоест «земя под наем».
На 11 Юни 1942 година в договора е включен и СССР, но в действителност той започва да действа девет месеца по-рано, тоест скоро след започването на операция «Барбароса» срещу СССР. В тая помощ са включени също Франция и Китай. Особено интересни са събитията около помощта на Китай, за който в България също не знаят, че е предназначена за Чанкайшек, лидер на страната и на партията Гоминдан, която всъщност е лява и националистична партия, с която и Съветския съюз е имал тесни връзки.
Общата сума на помощта в тогавашна валута е някъде между 46 и 52 милиарда долара, равностойни на един трилион сегашни долари. Тя се разпределя така: главната част, или 30 милиарда, отива в Англия, 10 милиарда за Съветския съюз, 1.5 милиарда за Франция и 631 милиона за Китай. Цялата помощ възлиза на 13 процента от тогавашния бюджет на Съединените щати. Какво е получил Сталин от Рузвелт?
2.3 милиона тона стомана за цялата война;
229,000 тона алумин, който всъщност е поддържал самолетната и танкова промишленост за две години;
3.8 милиона тона месни консерви, салами, масло, шоколад, яйца на прах и т.н.;
423,000 телефона и няколко десетки радиостанции, рафинерни петролни инсталации, полеви хлебарни, палатки, парашути, а също така 15 милиона чифта военни ботуши.
Директната военна помощ предоставена на Сталин включва 595 кораба, в това число 28 фрегати, 105 подводници, 77 траулера, 22 торпедни катера и 140 противоподводни кораба. Съветските въздушни сили са получили 4,952 самолета Аерокобра и 2,410 изтребителя Кингкобра. Автора на статията привежда за пример три пъти героя на СССР Александер Покришкин, който се е бил с Аерокобра. От тежката авиация Съветска Русия получава 2,700 бомбардировача А-20 и 861 Боинг-25. Съветските танкови дивизии получават 7,056 танка, 8,218 зенитни оръдия, 131,600 картечници и друго въоръжение.
Пътищата, по които тази помощ е достигала Съветския съюз, са главно през Атлантическия океан до северните пристанища на страната и през Иран. Пътят през Иран е бил особено важен, тъй като неговите петролни залежи са били обект на засилен нацистки интерес и за самата Германия, и за прекъсване на доставките за Русия. За тая цел няколко военни корпуса на Съветския съюз и Англия осъществяват една напълно неизвестна за българския читател операция като окупират Иран. Тази операция, както и други през войната, са предмет на пълно сталинско мълчание, издаващо дълбок комплекс за малоценност. По начало окупацията на Иран е осъществена с уговорката тя да свърши с края на Втората световна война. На малко хора е известен факта, че Съветска Русия не спазва тая уговорка и остава в Иран и след войната, за което получава доста унизителен шамар в ООН и става една от причините за започването на студената война. От тия години, както и от дългогодишната предвоенна активна дейност на съветското КГБ в района, остава и досега осезателното влияние на руския и съветски империализъм в Иран, Кюрдистан и дори Турция.
Главния път на американската помощ за Русия е през Атлантика. В съветските пристанища са доставени 1,300,000 тона товари, превозени от 3,000 кораба. Това обаче е само скучната статистика. Войната в Атлантика предлага една невероятно активна и постоянно променяща се военна стратегия от началото до самия край на войната. Това е фронт с неопределени граници, където около 800 немски подводници водят безскрупулна и безкомпромисна война буквално срещу цялото свободно търговско корабоплаване на света. Неорганизирана и без охрана, тая търговска флота понася огромни загуби в началните години на войната. Докато Съединените щати, Англия и останалите съюзници организират търговското корабоплаване в конвои с охрана и въздушни бази в Атлантика, немците вече са пратили на дъното хиляди цивилни моряци и техните кораби с 11 милиона тона водоизместимост. Особено настървено немците са нападали конвоите предназначени за Русия. Много от тия конвои не достигат предназначението си и са напълно неуспешни. Най-голямото значение на американската помощ е че започва много рано и за Русия се оказва неоценима в най-тежкия период на войната.
Авторът на статията Станислав Корольов подчертава особената чувствителност на съветската пропаганда, която крие информацията за американската помощ. С това всъщност тя крие огромните слабости на съветската икономика и желанието на Съветска Русия да пробутва себе си за най-важния фактор във войната. В тоя смисъл автора прави извода, че войната е загубена и от двамата главни участници – Хитлер и Сталин, тоест макар че сталинизма успя да излезе победител, той не успя да види последвалата го идеологическа криза, която доведе до разпадането на съветския тоталитаризъм.
В тоя смисъл Втората световна война е логично последствие на Първата и датите за техния край са само официална символичност.

ПРИЗРАК БРОДИ ИЗ БЪЛГАРИЯ...

Пред нас стои самодоволно усмихнатата физиономия на министър-председателя на България. Можем ли да кажем, че пред нас стои престъпен политик? Ние можем да кажем каквото си искаме, но някой трябва да докаже неговата престъпност. Не е достатъчно само да го обвиняваме в самолюбие и Гьобелски цинизъм за това, че неговата партия направила преврат срещу партията на баща му и така ни подарила свободата. Не е достатъчно само да кажем, че той лъже, а Гоце маже. Не е достатъчно само да кажем, че се правят на ударени, че са гьон-сурати, тепигьози, двулични и крадливи, а най-вече опасни. Не е достатъчно само да им го кажем, но и да им го покажем. Ето това е нещо, на което те не са свикнали – някой да не ги харесва, да им търси отговорност, да не ги слуша и да ги мрази.
Не са свикнали на тия неща, защото партията им страда от комплекс за превъзходство. Това е партия, която не греши: «Партията е винаги права!». Ако някой е забравил, да си спомни. Тя е обвинена в убийства, в пладнешки хайдутлук, в лъжи и в предателство за други държави, в масови насилия и в психопатско следене на собственото си население, но партията пак е безгрешна.
Това е била и преди, това е и сега. Някога нейните врагове бяха империалисти, реакционери, кулаци, анти-обществени елементи, опортюнисти, хулигани, ревизионисти, реваншисти, нихилисти, анархисти, тоест това сме всички ние с вас. Сега техни врагове са всички, които не виждат «колко учудващо успешно управлява БСП». Това сме пак ние с вас, драги читатели.
Тая същата партия, дошла на власт с насилие, не е в състояние да разбере, че безгрешността е качество присъщо на боговете, а за хората тя е покана за насилие. Едни говорят, че им е писнало и искат да ги изритат в задниците, други вече говорят за революция.
Най-вероятно, по логиката на тяхната собствена революционна теория за уникалността и съвършенството на тяхната партия, насилието ще започне със саботажи, отмъщения и убийства, за да премине към бомби и бунтове. Тая същата логика ги прави слепи и не виждат, че те сега са най-гнусните, лакоми и безотговорни капиталисти от най-отвратителния период на капитализма – класическия.
Или както казва Маркс, пророка на тяхното съвършенство: «Призрак броди из България, призрака на насилието!»

ТОТАЛИТАРЕН СТРАХ И ТОТАЛЕН СТРАХ

Тоталитарен страх е когато се страхуваш от всичко или за всичко: дали няма да ти почукат на вратата и да те приберат, да те интернират, пратят в затвора или да ти вземат апартамента.
Десарската месомелачка работеше безотказно – от нея зависеше дали да те пуснат навън или не, да те издигнат или свалят, дали да бръкнат в психиката ти с мръсен пръст и да те пратят в лудницата (може ли да не си луд ако не искаш да живееш в рая), дали децата ти ще гладуват и дали ще чукаш павета по пътищата, дали не те подслушват и дали няма да изчезнеш някой ден.
Те можеха да направят това във всеки момент от живота на всеки човек. Това не е холивудски филм на ужаса – това е тоталитарен страх. Човек би казал, че с такава могъща тоталитарна машина като КДС комунизма нямаше от какво да се страхува. Но той се страхуваше. Това трябва да е бил техния лепкав страх на комунистически шизофреници, страх от на пръв поглед безобидни неща, като джинси, бради, къси полички, шарени дрехи, западни списания (безразлично дали са комунистически или не, секс, мода, политика или нещо друго), прически, танци, музика, вицове, пътуване в чужбина, контакти с чужденци, публични любовни прояви и т.н. Списъкът е дълъг и обхваща всички аспекти на живота.
Затова трябва да признаем, че страха е един от успехите на БКП. Българите се страхуват.
Днес обаче времената са други. Днес тоталитарния страх е трансформиран в тотален. Освен че тотален страх е с две срички по-малко от тоталитарен, от него са отпаднали и всички умопобъркващи сталински изг..зици, изброени по-горе. Днес страха, който те насаждат е от типа «думам ти дъще, сещай се снахо», тоест не само да натрошат с чукове кокалите на Фрог нюз, но да ги натрошат пред ресторанта, пред очите на цялата нация, за да могат всички които видят да си стоят мирно в къщи прегърнали радиаторите си, така както са си гушкали телетата скрити в кошарите, докато Ботев и аверите му са минавали през селата им нагоре към немаркираните пътеки на Балкана, отивайки някъде, кой е знаел накъде...
Но да не бъдем толкова плитки. Тук може да има и нещо друго, нещо като заявка за бъдещето. Може би те вече открито ни показват, че вече не им трябват измислици от сорта «либерални демокрации» и пари от омразни европейски опортюнисти. Може би пари вече са заделени в бюджетите на Путин – пари за бъдещето, когато и на американците ще дойде ред.
Ние говорим тук за щастливото бъдеще.

Saturday, August 30, 2008

Николай Флоров
«ВЪЖЕТО, C КОЕТО ЩЕ БЪДАТ ОБЕСЕНИ»
или четиво за самотния работник на революцията

Знаете ли, читателю, кой е Александър Гаврилович Шляпников? Почти сто процента съм сигурен че не знаете. А ако това не знаете, то поне сте чули за така наречената Октомврийска революция. В Русия събитието е известно под това име, но на запад е известно повече като руската революция или просто като руския преврат. И наистина, това е по-точно казано анти-монархически преврат осъществен от група интелектуалци-революционери. Всичко останало в Русия е последствие на тоя преврат – касапническа чистка на всякаква опозиция, насилствена колективизация, кошмара на сталинския гангстеризъм и апокалиптичния глад в Украйна. И тъй като болшевиките винаги са набивали идеята че тази революция е пролетарска или работническо-селска, да се върнем на Шляпников – самотния работник на революцията.
Интересно, никой никъде през цялата комунистическа история на Русия, и съответно на България, не е споменавал неговото име. Никъде! Той не е бил предмет на внимание нито в партийните курсове, нито дори в партийната семинария за висши жреци на вярата. А невероятния факт си остава – той е единствения работник на революцията. Не е за вярване, нали – работническо-селски преврат с един-единствен работник!
Заедно със Шляпников обаче, трябва да споменем и за една уникална и крайно любопитна книга, където е неговата кратка биография и дейност. Това е The Blackwell Encyclopedia of the Russian Revolution, публикувана за пръв път в 1988 година. Тя е плода на 46 професори и специалисти от 36 университета в осем страни. За тотално промития мозък на българския комунист, свикнал с ролята си на руска подлога, такова четиво би било недвусмислена гаранция за сърдечен удар. Енциклопедията вади на показ не само всички идейни, политически и организационни аспекти на руската революция и нейното развитие – нещо, което никога досега не е правено и в самата Русия – но и всички досега премълчани, скрити и извратени малки и големи детайли на това централно събитие на миналия век. Като за каймак, на читателя- хедонист, който извлича удоволствието си от изкривената мутра на изправения пред истината професионален партиен лъжец, книгата е включила и кратките биографии и дейност на 176 държавници, политици, идеолози, червени и бели комисари и генерали, жени, анархисти и всички, които са били свързани с това събитие (между тях и няколко българи). Това, читателю, е пълната цифра на хората, допринесли за апокалиптичното обръщане на имперска Русия наопъки – 176!
В тоя изключителен портрет на революцията Шляпников е описан като необичайно автентичен пролетарий, достигнал известност и досега помнен в Скандинавия за неговата ефикасност, доблест и доброта. И това е човек, който от дете е опознал крайна мизерия. Само с три години начално училище той успява да стане опитен машинен механик, минава през стачки и затвори, а от 1908 е фабричен работник във Франция, Англия и Германия. От 1914-та като болшевик той е натоварен с организиране на нелегалните връзки между Ленин в Швейцария и болшевишките организации в Русия.
Питали ли сте се някога какво щеше да прави Ленин без тая пуста Швейцария, или Швеция, или Италия, или Франция и Германия, където той и компанията му са харчели членския внос на партията и са се наслаждавали на благата на европейското гражданско общество, тоест на буржоазията? Това е същата тая буржоазия, ненавиждана от него до истерия, която неговия циничен ум дели на две – прогресивна и реакционна. Прогресивната той нарича «полезните идиоти», а за капитализма казва: «Капиталистите сами ще ни поднесат въжето, c което ще бъдат обесени!»
Някак естествено идва сравнението на тоя върховен циник с живота на Шляпников, който става и водач на най-големия профсъюз на работниците от металната промишленост, а след 1917-та става и комисар на труда.
Върховния период на неговата вродена интелигентност идва между 1919-та и 1921-ва година, когато той, заедно с Елена Колонтай, образуват група в болшевишката партия, която Ленин нарича «работническата опозиция». Забележете тоя момент, читателю: борбата на групата е за контрол на промишлеността от профсъюзите чрез болшевики-работници, а не спуснати отгоре болшевики-идеолози. Колко малко Шляпников и Колонтай са познавали Ленин, бащата на тоталитаризма, човека, който още в 1917-та не допуска никакви такива демократични инициативи и който счита че революцията трябва да се оглави само от група «професионални революционери». По произход тия «професионални революционери» до един са класически буржоа, самоназначени за «авангард на работническата класа», тоест те си присвояват ролята на единствените, които знаят накъде да водят стадото. Това са хората които въвеждат в живота понятията «диктатура на пролетариата» и «революционен терор».
Тая позиция на Шляпников фактически слага край на неговата политическа кариера. Нещо повече, верен на себе си, очевидно неудобен за партията и непасващ с конвейерния тип болшевики, той събира спомените си в две редки книги (сега с изключителна антикварна стойност) – «В навечерието на 1917-та», публикувана в Лондон и Ню Йорк в 1982 и «Седемнайста година» , в четири тома. В 1933-та Шляпников е изгонен от партията, в 1935-та е вече в затвора, където се предполага че е починал.
След 1989-та на българския читател е известна съдбата и на всички ленински «професионални революционери» - в ръцете на партийния гангстер Сталин те изчезват до един в подземията на КГБ или в Сибир, без гроб. Колонтай обаче (една забележителна жена-борец за правата на жените и интимен приятел на Шляпников) успява да се измъкне от Сталинската месомелачка – тя остава на поста си като дипломат в Швеция. Там тя остава до смъртта си в 1937 година. Сталин така и не я повиква обратно в Москва и предпочита да я държи като своего рода заточеник, предполага се защото си е давал сметка че е твърде умна и не би се върнала, което би го изправило пред голям скандал с непредвидими разкрития – нещо, което неговата шизофренична потайност не би могла да понесе.
Днес методите на Ленин и Сталин вече не важат, поне в източна Европа. Не виреят вече нито «пролетарската диктатура», нито «революционния терор». Партията днес предпочита да се самоизчуква, да «поема вината с мезета» и да се мъчи да увековечи крадените пари за поколенията си. В унисон с времето, новия устав на БСП определя свалянето на капитализма като главна цел на партията, а социализма...хм, по думите на Станишев отсега нататък той ще се нарича «демократичен социализъм», очевидно за разлика от национал-социализма на баща му и за общо ползване от партийното стадо. Това изглежда днес само като «малка» промяна в понятията, за която бащите им и тяхната «диктатура на пролетариата» пращаха в Белене.
Станишев-син не е от тях – за такива като него Чехов казва: «Разбогатяването, пълния стомах, безделието развиват у русина най-безочливо самомнение». Да прибавим и празнодумие. В тоя стил как става «демократичен социализъм» без диктатура и терор не се казва. Не се казва, защото историческата оценка на абсурдния цирк, който разиграваха с живота на милиони хора, може да бъде сумиран само в две думи: пълен провал, който не може да бъде заместен с евтини евфемизми.
Колкото до Шляпников, ако беше жив щеше да види, че и профсъюзите вече не са контролирани от болшевишки цербери, поне в източна Европа. А на БеСеПисти, БеКаПисти, КаГеБисти или ДеС ари капиталистите и досега продължават да подават «въжето, с което ще бъдат обесени».
Е, как мислите, читателю, ще се сбъдне ли пророчеството на Ленин?
КОРЕНИТЕ НА КАТИН
(ЧЕТИВО ЗА БЪЛГАРСКИ ПИШМАН-СОЦИАЛИСТИ)
НИКОЛАЙ ФЛОРОВ

В дългата история на Източна Европа няма друга държава, на която Русия да е създала повече зло, от Полша. Поляците искрено мразят тази страна и изобщо не го крият. За това си има и ясни причини: поляците имат безкомпромисно силно чувство за свобода, силно културно влияние от западна Европа и дълги години на живот в борба с всички методи на руското мракобесие. Историята на Полша е изпъстрена с анти-руски възстания, заточения на хиляди хора, назидателни публични разстрели и нагли имперски усилия за асимилация, включително забрана на полския език дори за разговори на улицата.
В историята на съвременна Полша обаче, една почти митична фигура доминира целия политически хоризонт на страната. Това е Йозеф Пилсудски (1867-1935), главата на Полската държава в периода между двете световни войни, и което е най-любопитно – един от основателите на Полската марксистка социалистическа партия. За българските комунисти, свикнали със статута си на руски подлоги, Йозеф Пилсудски е един необичаен пример на човек, защитаващ свободата на отечеството си с всички сили и средства. Той е бащата на полската независимост. Историята на живота му се чете като приключенски роман, но писан в средата на брутална действителност.
С Полша включена твърдо в задушаващата прегръдка на руската империя, той още на 20 години е вече заточеник в Сибир за пет години. Веднага след това основава нелегално социалистическа група във Вилнюс, Литва. Това всъщност е основата на Полската социалистическа партия. Да напомним на българския читател, че това е в годината на Руско-Турската война. Пилсудски винаги е бил известен с надеждите си за война между Русия и нейните врагове като идеална възможност за национално възстание в Полша. В 1904-та той дори пътува до Япония да търси за тая цел помощ. В същата година той организира демонстрация във Варшава, завършила с престрелка с полицията. Пилсудски е бесен когато младежкото крило на партията гласува на 7-мия си конгрес за автономия на Полша като част от бъдеща «демократизирана» Русия. По това време военното крило на партията провежда серия от «експроприации», тоест обиране на банки, а през революционните 1905-1908 години и атентати срещу царската полиция и руски чиновници. На деветия конгрес на партията в 1906-та във Виена «старото крило» на Пилсудски се отделя и основава нова партия – Полска социалистическа партия – революционно крило. В 1908 Пилсудски организира забележителен обир на влак, от който в ръцете на партията попадат 200,000 рубли (огромна сума по онова време), което осигурява бъдещите действия на новата партия и на нейния Таен съюз за активна борба. От този момент до 1914-та той посвещава усилията си за създаването на полски военни кадри. През Първата световна война австрийците дори му разрешават да формира полска бригада срещу Русия.
Дотук всичко върви по волята на този изключителен мъж. За да подчертае своята независимост от западните съюзници (Антантата) той се отказва от позицията си на командващ и приема военното министерство към Временния държавен съвет, създаден от Антантата. След руската Февруарска революция обаче Пилсудски убеждава полските легионери да не се заклеват във вярност на австрийския кайзер, за което е арестуван и вкаран в затвора.
От тук започва неговия най-интересен и най-динамичен период на политик и революционер. С разпадането на Антантата в 1918-та Пилсудски се връща във Варшава, където е поканен официално да оглави временното правителство. Заедно с неговия другар по борба Йежи Морашевски той обещава егалитарни обществени реформи след демократични избори. Това е момента когато той се връща към една негова стара идея – федерация между поляци, белоруси и литовци, нещо в общи линии отговарящо на полската общност от 18-ти век в съюз с независима Украйна.
Българския читател не може да не забележи подобието на тия идеи със сегашните развития в района. В хаоса на гражданската война в Русия Пилсудски дори праща полски военен контингент, който в 1920-та достига до Киев, но организираната червена армия на Тухачевски го отблъсва и настъпва до Варшава, където на свой ред поляците я обръщат в бягство.
Тоя факт обаче има изключително значение по две причини. Първо, политкомисар на Тухачевски е бил Сталин, чието бездарно поведение е отговорно за мизерните загуби на червената конница. Това създава дълбока вражда между двамата. Второ, от тоя момент в неговата злопаметна гангстерска природа се заражда желанието му за отмъщение срещу поляците. Той получава своя шанс с касапницата на полското офицерство в Катин, а няколко години по-късно в типичен стил на изключително долен подлец наблюдава избиването на хилядите възстаници във Варшава от отстъпващите немци, без да им предостави никаква помощ.
Премълчаването на тия и други факти дължим на българската комунистическа цензура. За нея Пилсудски е трън в очите. За тях той е невероятна и крайно неудобна комбинация на успешен националист, русофоб без никакви скрупули за назадничавата роля на Русия (независимо от политическите й сътресения), а на всичко отгоре и марксист. Той е човека, за когото казват, че винаги е знаел какво да прави с Русия, и го е правил. С тия факти читателя може да си обясни до голяма степен и последните политически ходове на полското правителство към една все по-ретроградна Русия, отново ориентирана към методите на миналото си.
Пилсудски умира в 1935-та година като баща на полската нация, а Полша (напълно в духа на своя основател) беше първата, която заби пирон в ковчега на руския комунизъм.
Тухачевски, най-талантливия след-революционен пълководец в Съветска Русия, е един от първите, на които в 1935-та Сталин дава званието Маршал на Съветския Съюз. Две години по-късно той е обвинен в организиране на военна конспирация и разстрелян без съд.

Tuesday, July 22, 2008

Николай Флоров
ЖЕНИТЕ И КОМУНИЗМА
Коментар

Ето, наблюдавам едно цяло поколение жени с побелели коси, прилежно поддържащи бройката на редеещите посетители на събранията на БСП – партия от нов тип, партия капиталистическа. Странни същества, верни до гроб на идеята, независимо че и тогава, и сега те ги лъжеха в очите. И си мисля, че тия партийни амазонки, които като мулета носеха партийната идея за светлото бъдеще, готови да умрат за идеалите си, бяха доста по-различни от жените на партийния каймак. Партийния каймак! Какво знаем, драги читатели, за тия отбрани другарки, жени- енигми, потайни като кадъни в харем? Кой например знае как изглежда съпругата на Тодор Живков или на Леонид Брежнев, на Пеко Таков или на Пенчо Кубадински? Никой нищо не знае, защото никой не можеше да знае. Защо така, ще попитате, толкова грозни ли бяха? Ами бяха. Но дори и да не бяха, те носеха сталински морал, а това значи не на червила и пудри, не на маникюри и педикюри, не на жартиери и черни чорапи, не на кожи, перушини и високи токчета, мода и стил. Отнемете на жената тия неща и ще разберете защо никоя жена от партийния елит не придружаваше мъжа си при официални посещения. Беше ги срам от жените им. Очичките им лъщяха за чужда женска плът, но от жените си се срамуваха.
Днес не е така. Сегашния партиен каймак (партия от нов тип – партия капиталистическа) демонстрира артистичното си бездарие с четка на голи цици – ето, виждате ли колко сме либерални! Ето, виждате ли - всички са свободни да избират своя сексуален живот, ние никого не поучаваме и не морализаторстваме!
Това, читателю, е същото, което прави една змия когато си съблича кожата. И като стана въпрос за морал да видим какво е това комунистически морал и има ли той почва у нас? В една нормална държава обикновено с морал се занимава религията, но в комунистическата държава това право й е отнето. С нея се подиграват и я правят на чучело, купуват владиците й и й казват на кой бог да се кланя. Църквата при комунизма е такава благодатна тема за всеки карикатурист, който не знае как другояче да припечели: рисуваш един мазен поп с лъстиви очички, готов да причести кръгла селска вдовичка, и готово. Но морала, читателю, е оставен в ръцете на комсомол-югендчета, където, освен плам в очите, жените са с противотанкови мутри, къси, здрави и дебели соц-токчета и низки но издръжливи задници. Не че те знаят на какво да учат младите момичета – от тях никой никога не е чул беседи или въведения в познанията за пениси и вагини и тяхното взаимодействие, или ако не това, за забременявания, аборти, болести. Дали е от уста на уста или по друг начин, всеки рано или късно научава как се правят деца. Децата трябва да се раждат в определен брой с партийни постановления, а сексуалния живот на нацията си е на самотек. Така мисли партията, а нацията трябва да следва партията. Една яка жена от Бусманци, кръгла като бъчва, и през ум не й минава за морал докато държи огромния тежък маркуч като конски пенис между краката си докато мие софийските улици. Такива са и всички селски жени. А какви други могат да бъдат след осем часа културизъм на нивата с мотиката – усилия, които и Арнолд Швайценегер не е полагал в подготовката си за Mister Universe, най- развит мъж на вселената.
Милата българска селска жена , на вид ниска, сбита, понасяща и преждевременно остаряла, опечена от слънцето, организирана в звена и бригади и предизвикваща с масовия си ръчен труд удивлението на случайния платен от партията западен журналист, дошъл да засвидетелствува успехите на социалистическото село. «Защо толкова много жени работят на полето без никакъв мъж?» Журналиста не знае че при комунизма мъжете са бригадирите, контрольорите. Точно така, както Херодот е описал тракийките в пети век преди новата ера. След цял ден под слънцето идва време за готвене и за децата, а някъде късно, каталясала, може и едно връткане – не за друго, а за да се смазва машината на живота. Къде в тоя живот тия жени можеха да знаят нещо за пудри, червила, помади, обици, гривни, фризури?
Като свидетелство за триумфа на новата вяра комунистите са се погрижили и за нови песни, например за тракториста и звеноводката. Забележете – тракториста не може да се оноди с нещо по-малко от звеноводка. Да го наречем червена романтика, раждаща видения за знойни селянки търкалящи се в сеното с левент-трактористи на перчема с комсомолска лимба (по съветски стил).
Това е нов морал, определен от триумфа на трудещите се маси. Всяка характеристика започва така: «Произхождам от бедно, но трудолюбиво работническо семейство...». И тежко ти, ако не можеш да започнеш така! Това е бедността като добродетел. Това значи че всяка добре гледана жена е обект на съмнение. На нея не може да се вярва понеже тя е от неработнически произход. С една дума, никоя работническа жена не може да бъде гледана добре. «Който не работи не трябва да яде!» и «Не оставяй никога днешната работа за утре!» - такива били заветите на другаря Димитров. В безмерната си тъпотия обаче, неговите последователи дори и не се усетиха, че човека е от протестантски произход и просто цитира библията. На тая етика са изградени буквално Съединените щати и останалите протестантски страни. Да изтъкваш обаче бедността и труда като върховни добродетели има и мракобеснически оттенък – това е мотото над портала на концлагера Аушвиц: «Arbeit macht frei!» В заградения с телени мрежи комунистически свят паралела изглежда доста близък, тоест тотална подигравка с целия смисъл на човешкото съществуване и най-вече с жената.
Да направим едно не толкова нереалистично сравнение: колко, например, е по-равноправна жената при комунмзма от жената в ислямския свят? Исляма не гледа на жената като на роб на нивата с мотика. Тя е господар в къщата си. Без да намесваме фундаменталистки изсилвания за фереджета и праведност, мюсюлманката в много страни има право да избира светски начин на живот, особено в Турция. Но дори и не светска, под фереджето си тя крие традиционната и подчертано сексуална природа на ислямската жена. По думите на един журналист: «Не се лъжете по външния й вид на монахиня – тя купува най-предпочитаното си долно бельо от «La Senza». Така или иначе, тя върви по своя път на социална еволюция и бавно или бързо се стреми към своето освобождение. Сравнете я сега с жената при комунизма. Това е жената, която един ден в годината празнува своето равноправие. Това е денят, в който тя отива специално на фризьор, тогава в службата й дават букет и й напомнят че е равноправна. Това става винаги с нечистоплътни подмятания, лепкави вицове и похотливи намеци. И това е в общество, където за подутите от бой от мъжете си никога не е имало статистика. Няма и не е имало и за изнасилените, и за курвите обслужващи поколения араби за чифт чорапи или за изпълняващите мръсни задания за ДС. Такива неща в комунизма няма. Така в равноправие и без букети минава и живота на дежурните циганки обслужващи на бързи обороти градския кашишки полк на втора дивизия, 3-та армия. Няма и за секретарките, обслужвали партийния елит и неговите резиденции.
За сексуалния живот на нацията, и особено на жените, комунистите нямат мнение. Или ако използваме Фройд, сексуалния живот на българката е набутан в кучешката къщичка, а нацията е изгладняла за нормален полов живот като руската армия пред Берлин.
Българската жена и днес живее в едно традиционно-грубиянско, доминирано от мъже общество. Тя продължава да е неосъзната политическа сила. Нейните качества като индивид – в личния си живот, в политиката или в бизнеса – могат да проличат само в едно плуралистично общество с демократични закони. Нейния потенциал се крие в нейната организираност, която рано или късно трябва да се задейства, ако тя иска да е истински свободна и да насочва влиянието си по свой избор и за свои интереси – нещо което репресивната природа на тоталитаризма й отне за цели петдесет години.


ЗА СРЕДНИЯ ПРЪСТ И ПРЕЗИДЕНТА
Николай Флоров
http://nflorov.blogspot.com
Всички знаят, че господин президента Гоце Първанов често и дори и без особен повод обича да размахва България като свещен меч срещу всеки, който има да каже нещо по нейн адрес. «Не знам кой и защо се опитва да клевети България...» Това стана клише, негова емблема. Той и досега го размахва едва ли не и като знаме. Та по тоя повод се замислих: откъде идва тая натрапчивост, тоя пресилен напън за някаква националистична праведност? Защо тоя човек тика на хората в главите неговата едва ли не обожествена България, когато тя едва свързва двата края за сметка на шайка ДеСарски финансови оператори със специално назначение да опазят парите, а с това и властта, на партията? Той повтаря това клише дори и когато му дават пари от Европа.
Не ми отне много време да си обясня неговата поза на изпъчен рицар развял знамето на национализма. Спомних си как преди години избягах с цялото си семейство – жена и дете. Това беше третия ни опит. Оставихме зад себе си една свита в страха си Българийка, заградена с телени мрежи и пазена с автомати и досиета. Ако се съди по тоталния им страх от всяка проява на лична свобода и огромния брой следени хора излиза че в България тогава живееха стотици хиляди врагове на комунизма.
Бягството ни ги вбеси – цяло семейство останало в Канада изглежда беше за тях тежък шамар през устата , особено от факта че родителите ни бяха изявени комунисти. Пратиха след нас ДеСарски кучета, чиято задача беше да ни намерят и върнат. Ние обаче нямахме никакви илюзии с кого си имаме работа, нито по отношение на опитите им да поговорят с нас, нито по отношение на КГБ-ешките им номера с отвличане на хора. Показахме им среден пръст. Среден пръст им показа и живота. Тогава обаче можеха да разиграват безнаказано номерата си от концлагер България: почти никаква кореспонденция с близки и приятели, телефонни разговори прекъсвани още на втората дума... Отне ни години и усилията на няколко канадски парламентаристи да пуснат майка ми за кратка визита.
И ето тук, драги читателю, е това, което обяснява Първановата поза на защитник на България: направи ни впечатление, че по време на престоя си при нас в Канада майка ми повтори няколко пъти, че са я извикали в ДС и изрично са й поръчали да ни «посъветва» да не говорим лоши неща за България. Това е и обяснението, читателю – те искаха да минат за България, те се криеха зад България, следователно всеки, който кажеше нещо срещу тях, означаваше клевета срещу България. Прост ДеСарски трик в типичния за режима цинизъм, практикуван и досега от господин президента.
Затова сега, когато пак непочтително показвам моя среден пръст на президента аз, както и преди, знам на кого го показвам.

Tuesday, July 1, 2008

Президентът има краста

ПРЕЗИДЕНТЪТ ИМА КРАСТА,
ИЛИ «АЗ, ТИ, ТОЙ И НИЕ»

Коментар, Николай Флоров

Не, не че е крастав, той просто обича да чука вълци: насичат му десетина магарета и ги пускат на вълците, той се цели и убива, също като Тодор Живков бизоните в Странджа – от пет метра със снайпер. Смее ли тоя бизон да стои по-далече?
Това е краста и ние трябва да го разберем – сърби го. Той си е чесал крастата и когато е прекроявал историята за ДС. По това крастата си прилича с властта – непоносимо сладко сърби. Дори описват властта като най-силния афродизиак. Демокрацията обаче пречи на тия две неща, сърбеж и сладост. Най-кратката известна дефиниция за демокрация е «отговорна власт», а това не пасва със сладост и красти. Първата защита срещу такава досада като демокрацията е точната употреба на личните местоимения. «Аз» не върви. «Аз» - това е отговорност. «Аз» се извинявам, «Аз» съжалявам, «Аз» направих грешка – такива самопризнания означават отговорност, затова в България те не се използват. В България «Аз» е заменено с «Ние», както Цицерон, който държал речите си само в множествено число – «ние» това, «ние» онова... Така президентът, Румен Петков, Станишев и цялото президентско войнство от «Аз» стават на «Ние»:
«В този филм има неща, които ние си ги знаем не по-зле...»,
«Ние винаги ще сме верни на Русия...»,
«Не виждаме тука конфликт на интереси...»
«Моментът е много подходящ, ако имаме такива проблеми в системата те да бъдат отстранени...»
«Ако това не стане, проблемите ще ги имаме...
Също като при комунизма – «ние» означава «ние комунистите», «ние живковистите», «ние интернационалистите». Така няма избити, няма ограбени, няма виновни и няма извинения. «Ние» дори са на всеки километър.
Една от многото дефиниции на демокрация е «социално-икономически строй, в който всеки има право да допуска собствените си грешки». Това важи само ако има кой да държи сметка кой допуска грешките. Ако няма, ще им е сладко да си чешат крастата (от пет метра вълк със снайпер). Смее ли тоя вълк да стои по-далече?
Пасивна наблюдателност не помага на никого. Тя също не върви с демокрацията. Кой каза че демокрацията е лесно нещо? Според Уинстън Чърчил «демокрация – това е възможно най-лошата обществено-политическа система, с изключение на останалите». Така че, драги читателю, като му дойде времето «Ти» трябва да си на изборните урни. В края на краищата, има и хубава българска дефиниция за демокрация: «Какъвто народа, такава му и демокрацията».

Православие и КаГеБизъм

ПРАВОСЛАВИЕ И КаГеБизъм
Николай Флоров

Почти незабелязано мина решението на върховния касационен съд на Турция, което отне правото на константинополския патриарх Вартоломей да използва титлата «Вселенски» (на гръцки «nан-космои»). Това беше завършека на един дълъг процес, започнат от поп Константин Костов и Божидар Чипов, турски българи, които заведоха дело срещу патриарха и неговите 12 висши духовници за нарушаване на религиозните права на българската общност да изповядва вярата си на свой език и със своя писменост. Титлата «Вселенски» е премахната от патриаршеската практика още в 1923 година, така че своеволното й използване от Вартоломей е нещо като поддържане на сладки мечти за Източно-Румелийско величие. По същата причина официалното отнемане на титлата трябва да е озлобило и Гърция, която иска да мине за единствен наследник на Византия. Византия в случая е удобно название да се елинизира името Източна Румелия, тоест Източната Римска империя. Фактът с отнемането на титлата обаче – в 1923 година или сега – си остава събитие с необикновен характер, означаващ ни повече, ни по-малко, официалния край на империята. Това едва ли е вълнувало отец Константин Костов в неговите усилия да осигури на енориашите си етническо уважение срещу мухлясалите методи на константинополската патриаршия.
Подобието във вселенските мечти на Вартоломей и Гърция обаче личи от чувствителната реакция на гръцкото правителство, което между другото заяви: «Вселенското измерение на патриаршията в Истанбул е основано на международни договори, на свещени правила за православието, на историята и на църковната традиция...».
Дълбоко манипулираният характер на цялата гръцка (както и българската) история и страха от публичност очевидно пречат на съвременните гръцки правителства да заемат в случая реалистична позиция. В Гърция, например, е табу да се познава историята около източно-римския император Юлиан Апостат (на църковен език «Отцепник»), който в 4-ти век е разгонил христианството заради неговата настъпателна арогантност и е върнал езическите религиозни традиции. С векове новия бог се е борил за постоянно присъствие в това единствено по рода си държавно образувание. Но дори и с неговото твърдо установяване империята хвърля еднакви усилия да запази своя всесветски, тоест вселенски, характер. В края на краищата, Цариград е пращал своите най-добри философи като мисионери и учители да предлагат установена цивилизация, знание и институционизирана вяра (дори азбуки съобразени с езиковите особености на всяко племе) на неуседнали и агресивни народи, заплашващи с грабежи нейните територии. Успеха на тези вселенски стойности е определил по-късно и характера на истинския наследник на империята – Отоманската империя.
Че тя е живия наследник на Източна Румелия личи не само от факта че българи, сърби, гърци, арменци и други, заедно с голяма част от царските династии, са приели масово исляма и че голям брой хора (включително българи и особено сърби) са се преселили в Мала Азия, но и от това че ранните отомански султани сами са се наричали «император на Рум». Целият елит на имперската върхушка, включително значителни части от елита на съседните й сателитни царства, е предал опита си на султаните на новата отоманска империя, съветвайки я как да управлява многонационална, многорасова и многоверска империя, запазвайки структурно православието като нейната най-важна характеристика. Като номади, тюркските племена не са имали друг избор. На това дълбоко прагматично наследство днес се дължи засилващия се турски комплекс че страната се управлява от «европейските турци». На това се дължи и реакцията на премиера Ердоган към голямата светска (secular) опозиция на правителството му, който по повод на големите анти-ислямски демонстрации възкликна: «Де гиди византийци!»
Процесът за названието “вселенски» обаче трябва да е бил само слабо утешение за сегашната модно-ислямска върхушка в Турция. Тя е не само в неудобно положение поради амбициите си да вкара страната в Европа (със или без забрадки и шалвари), но е и под натиск да отвори христианската семинария на един от островите в Босфора, да възстанови християнската живопис на Света София в нейния пред-отомански блясък (тоест да премахне сегашните цитати от корана) и да отговори със строеж на христиански храмове, съответстващ на невероятно големия брой джамии построени за мюсюлманите в Европа.
На фона на тия събития мина и още едно, също така незабелязано, но хвърлящо определено мрачна сянка върху целия район на Балканите и Мала Азия. Веднага след възкачването си на престола в Москва Владимир Путин се срещна с гръцкия премиер, в чиято обща декларация се четат следните думи: «...двете страни познават най-добре нуждите на народите в района на Балканския полуостров...»
Г-н Путин, когото по липса на други безобидни названия можем безопасно да наречем «автократор», още в първите си дни на приел капитализма КГБ-ист заяви, че на православието е определена ролята да запълни вакуума оставен след разпадането на СССР. Тук не става дума за криза на комунистическото безбожие – такова в истинския смисъл на думата никога не е имало, въпреки неговите изстъпления срещу религията. Много хора още си спомнят как Солженицин в православен захлас размахваше пръст срещу порочния и безбожен Запад. Това, което е много по-важно в думите на самодържеца Путин, е завръщането към руското православно месианство. То води началото си още от последните години на Византия, която жени една от принцесите си за руски княз с надежда руските пълчища да й помогнат срещу азиатските орди. Това не става, но дава на Москва идеята за третия Рим – наследник на Източната Римска империя, център на източното православие и начало на руското месианство. Това е Русия в ролята на освободителка и носеща мир на всички народи. За тези, които познават по-отблизо Русия и са склонни да се подсмиват на такава идея, трябва да се върнем към десети век, когато още от преди покръстването си управлявания от викингите Киев гледа на Цариград с преклонение и възхищение – града на хилядата храма, на богатство и омайващи литургии, на сила и гражданско общество несъществуващо никъде другаде по света, с една дума – центъра на света. Путин дори поотупа от праха и въведе в обръщение емблемата на царска Русия – двуглавия орел – без съмнение многозначителен жест, тъй като това е символа на Константинопол като империя с две столици – Рим и Константинопол.
На въпроса какво общо има всичко това с недоверчивия, циничен и политически апатичен българин, който подлага всичко под смъртоносния си хумор и който още от богомилски времена мрази всяко управляващо съсловие и духовен абсолютизъм; или какво общо може да има между същия тоя българин, който през цялата си история се е борил за автокефална църква и срещу Рим, и срещу Константинопол, от една страна, и чинопоклонния руснак от друга, известен с неговото пословично преклонение пред всякаква власт, духовна и светска, същият тоя руснак, за когото има само две непригодни за пиене течности – вода и бензин. Отговора на тия въпроси е много прост – няма нищо общо. С новата история на страната обаче това има огромно значение. Според последните изявления на Московската патриаршия, «...като най-многочислена, днес тя се явява правоприемница и наследница на апостолска приемственост на древната и неразделна църква.» Тази недвусмислена заявка за неоспоримо превъзходство обаче има едно неприятно препятствие в похода си към величие – това е българската църква и нейната ключова роля, заедно с византийското мисионерство, за покръстването на Русия. Следите от тази огромна дейност са там, в библиотеки, манастири и църкви, много от които са още неизследвани. Но докато в царска Русия може да се види едно по-честно отношение към тия времена, което в христоматиен стил и без предразсъдъци е излагало истината за тия събития в общодостъпна литература за милиони хора, то сега се набдлюдава едно много по-показателно явление. Според професор Асен Чилингиров, който е успял за последните двадесет години да порови в редица руски архиви, в Русия е в ход елиминирането на всякакви следи от чуждо духовно влияние, и специално българско. Според него в Русия отдавна се избягват, дори и наказват изследвания и публикации за ранните български мисионери в тази страна. Има случаи на задраскани пасажи, изчезнали или засекретени книги и преводи – явен опит да се преувеличи ролята на руската църква като «правоприемница и наследница».
Кротко, тихо и в типичен ДС-арски стил минават и многобройните посещения на българския президент Първанов в Москва, без съмнение с редица никому неизвестни уговорки и препоръки с автократора КГБ-ист. След тия посещения обаче, в България беше издигнат лозунга «Да върнем християнството на младежта!» В морето от политическа апатия е слабо вероятно някой да попита кой по начало отне христианството на младежта. Да си спомним че същия този президент прие за официални разговори Вартоломей и че варненския владика Кирил (възпитаник на московската семинария) сега се лансира като бъдещия български патриарх. В ход, без съмнение, е нещо като православен интернационал, вдъхновен от водещата роля на хора, които Радои Ралин описа с две думи: «полковници-духовници». Никой от това свещено съзаклятие така и не намери думи, които да подкрепят във възрожденски дух отец Константин и Божидар Чипев. Възрожденски защото цялата история е почти буквално повторение на събитията от 19-ти век, когато българската църква става автокефална със съгласието не на друг, а на самата Отоманска империя.
За Вартоломей борбата, както казват, е безмилостно жестока. В края на краищата, титлата «пан-космои» носи тежък исторически заряд. Негово вселенско преосвещенство дори няма и стадо, което да го следва в борбата. Но за г-н Първанов, зад когото стои една нация, измеренията са съвсем други – очевидно природните му данни показват завидна политическа мимикрия: от комунист , таен сътрудник на държавна сигурност и враг на НАТО и САЩ на социалист и приятел на НАТО и САЩ; от явен приятел до гроб на СССР на таен приятел на Русия; от безбожник по всички изисквания на комунистическата идеология на покорен и редовно черкуван поклонник на синодалната мафия; от равноправен член на Европейската общност на «троянски кон» в Европейската общност.
Неволно идва на ум една стара индийска поговорка: «Когато пада, достойния човек пада като гумена топка, а недостойния – като буца глина.

Свобода на изразяване

СВОБОДА НА ИЗРАЗЯВАНЕ
Николай Флоров
(За да придадем на тази случка по-голяма достоверност, да припомним на любезните читатели че в 1976 година на витрината на ресторант «МОСКВА», точно до РУСКАТА книжарница на булевард «РУСКИ», се мъдреше следния призив: «Да превърнем 100-те Ленински дни в дни на високо кулинарно майсторство!)
Средновековие. Събитието става във феодалството на Тодор Живков. Осми клас, час по
български. Учителката е извадила пред класа най-голямата зубрачка, която се превъзнася да
рецитира стихотворението «Москва» на Христо Смирненски. В една от кратките паузи когато тя
поема дъх, загледана в далечината и нагоре, едно от момчетата пръцна и целия клас го чу. Падна
голям смях. Декламацията спря, учителката се изчерви и с гневен глас го изгони от класа. После го
привикаха в учителската стая, държаха му конско и искаха да разберат нарочно ли го е направил.
Човека едва се отърва да не го изгонят от училище.
А аз сега си мисля: ето вече сме се измъкнали от средновековието и сме нагазили твърдо в
капитализма. Децата не рецитират вече «Москва», но сега има «дни на Москва». Какво би
станало ако някой шумно пръцне докато другаря Лужков се захласва да описва новите бизнес-
инициативи на Москва пред беловласата публика от самотни партийни амазонки и избледнели до
розово червени бизнесмени, тоест пред една цяла генерация от ченгета и някогашни захласнати
рецитаторки? А ако отпуснем въображението си можем да допуснем и друга възможност: какво
би станало ако цялата зала пръцнеше едновременно? В края на краищата, сега дори няма и кой да ги нахока.
РУСОФИЛИ И РУСОФОБИ
Николай Флоров

На една стена в полския град Гданск някой е написал: «С НАТО срещу Русия.» Когато в 1968 Дубчек и неговото правителство в Прага беше свален и заместен с Хусак, чехите пишеха по стените: «Хусак, русак, гнусак». Унгарците и румънците са щастливи хора – те не разбират руски език, но затова пък общата им граница с Русия и миналия опит накара Чаушеску през 70-те години на миналия век да заяви: «Заменям чудесна страна срещу по-добро географско положение».
България, Сърбия и цялата останала балканска зоологическа градина,включително Гърция, нямат обща граница с Русия, и това е може би единствения най-важен фактор запазил Балканите от включването им в руската империя. В България русофоб е определено избягвана дума – инерцията от комунизма е силна и страхът продължава да е негово емблематично постижение. Официално отношението към Русия за последните 50 години се определя от два стиха на Петко Славейков и Иван Вазов. Това са:
Кат Русия няма втора И другия: Русия, колко ни плени
Тъй могъща на света! Туй име свято, родно, мило!
Тя е нашата опора, То в мрака биде нам светило,
Тя е нашта висота. Надежда в нашите злини.
Такава любвеобилност, напомняща едва ли не на желание за сексуално сношение, няма други примери по света. Това го дължим на стриктния подбор на комунистическата цензура, която използваше за хората само най-нужните за целите й литературни примери. Дължим го и на легендата за бай Иван, родена от неувереността на българите в собствените им сили и вечно чакащи някой да им помогне. Литератори пар екселанс, нито дядо Славейков, нито Вазов са яли попарата на Русия. А това, което е най-впечатляващо в целия бунтовен процес на българското възраждане, ca противоположно различните позиции на тези двама писатели и революционерите от ранга на Раковски, Каравелов, Ботев и Левски.Това е тяхната силно изявена идея за общо балканско съжителство, за републиканско устройство и независимост. НЕЗАВИСИМОСТ! Върху живописната демографска карта на Балканите те демонстрират чувството си за национална обособеност през целия си живот. Раковски и Берон дори се считат за тракийци и за тях името българин е второстепенно.
Русофоби ли са тия наши революционери? Не са, но не са и русофили. За всички тях е бил достатъчен един поглед за да разберат какво е Русия. Каравелов е доста наясно че «в Русия бият не по-зле от Турция». За него «Българският народ е народ демократически; той няма посреди себе си аристократически величия, тоя за нищо ненужен обществен елемент и затова ние желаем да видим в своето отечество избираемо правителство, което да изпълнява волята на самия народ.» У Раковски Русия присъства колкото палми на северния полюс. Нищо чудно че техните пълни творби никога не бяха публикувани в последните 50 години. Ботев и Левски заобикалят името Русия като дявол от тамян. Не е било нужно много време да разберат, че Руската империя може да се охарактеризира само с две думи, непознати за българите – мракобесие и самодържавие. Тези думи, макар че на някои не им харесва, не са били познати и за Отоманската империя, която по начало не е била нито еднородна, нито едноезична, нито едноверска. На тая империя и през ум не й е минавало да лишава многобройните си народи от частна собственост. В границите на тая империя българският интелектуален елит, включително Вазов и Славейков, са направили парите си, използвайки и богатия опит на гръцката търговска прослойка и увеличавайки апетитите си за повече възможности.
Коя Русия не харесват нашите революционери? Това е Русия на Гогол, Толстой, Чехов и Достоевски, такава каквато са я описали самите те – Русия на феодални поместия и пожизнено робско население, на мизерни и безмерно тъпи мужици, потънали в кал и безизходност в тази ужасно студена страна; Русия на вечно питащи се «Что делать?» интелектуалци, на понемчена аристокрация потънала в самодоволство и презрение към низшите маси. И днес дори огромната маса хора в тази страна не знаят , че от Екатерина нататък цялата царска династия, включително и целия генералитет, са немски потомци приели източното православие, възседнали нейната огромна територия и по немски ненаситни за още. И ако романтично настроените българи в духа на Вазов и Славейков намират горните твърдения прекалени , да видим какво мисли един от най-изявените руски идеолози на деня - Александър Херцен (1812-1870). В Европа от средата на 19-ти век страхът от руските аспирации към световна монархия под водачеството на Русия е бил доста силен. Тоя страх е бил споделян и от много руски либерали като него. Още в 1851 година той пише че «липсата на индивидуална свобода е предизвикала пълна липса на уважение към личността, създала е цинизма на властта и безкрайно търпение у хората». «Бъдещето на Русия – казва Херцен - е нещо много опасно за Европа и голямо нещастие за Русия без свобода на личността. Аз считам че руските власти с право се страхуват от комунизма: комунизъм – това е руското самодържавие обърнато наопъки.»
Херцен звучи пророчески и по руски трагично- хуманен в сравнение със злъчния и отровен език на Карл Маркс. Неизменно русофобски настроен и винаги подозрителен към всички руски намерения, за него имперския експанзионизъм на «варварска» Русия и нейното месианство е бил неизменно предмет на злобна критика. За десет години той праща статиите си на тая тема на Ню Йоркския «Ню Йорк Трибюн», които в 1962 година излизат в книга под заглавието «Маркс срещу Русия». С типична за него смъртоносна ирония той атакува Русия за нейните завоевания под претекст на миролюбива освободителка и защитница на жертвите си.
В същия тон са и статиите на неговия приятел Фридрих Енгелс: «Който чете вестници може да си помисли, че цяла Русия ентусиазирано възхвалява царската завоевателна политика: в тях няма нищо друго освен jingoism (краен шовинизъм в комбинация с войнственост), панславизъм, избавлението на християните от Турция и на славяните от германското и унгарско иго. Всички знаят как правителството с години е насърчавало тоя джингоизъм и панславизъм в училищата...мечтаейки за световно господство». Цитатът е взет от статията «Външната политика на царска Русия», публикувана в 1890-та. Като иронично потвърждение на тези думи звучи гневната реакция на Русия по повод на Съединението на България и последвалия й опит за преврат в страната, подкрепен със солидна доза финансирана конспиративност. Ето тук сработва прагматичния усет на още един възрожденски революционер – Стамболов, който слага край на руското присъствие в страната. Русофоб ли е Стамболов? Едва ли, но това е същия този възрожденски дух, може би защото е учил в Русия, който поставя интересите на България над тия на имперска Русия.
В кипящия от идеи и реформи 19-ти век българските революционери изглеждат доста добре осведомени и ориентирани. Левски в отговор на Филип Тотю и Панайот Хитов (и двамата инструктирани и финансово подкрепени от Русия) пише: «Предлагате ни в писмото си да помолиме Негово императорско величество за помощ, на което сте уверени,че без друго ще ни помогне? Дай боже да помогне за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт. Ний сме се заловили да работим по чисто български в Българско и да не се облягаме на вънкашни думи. Ний не отказваме помощ и от дяволът. Но имаме си предначертание.»
Какъв горд човек и достоен мъж? Знаел ли е той, че живковизма не само ще се обляга на вънкашни думи, но в любовен захлас към Русия ще продаде златните запаси на страната за стотинки, а след това ще направи опит да продаде и самата страна?
Изследователите на Карл Маркс казват, че към края на живота си той е започнал да се съмнява в смисъла на революцията като начин за обществена промяна. Маркс е късметлия – той не е доживял до триумфа на неговите идеи в Русия и последствията от тях. По-малко късметлия обаче е Карл Кауцки (1854-1938), един от най-изтъкнатите теоретици на марксизма и водач на лявото крило на Германската Социал-Демократичкска партия. От 1917 година нататък той се обръща безкомпромисно срещу тайната полиция и терора на новия руски режим: «Върху развалините на стара Русия, за което Ленин се е борил до 1917-та година, той изгради своята политическа власт. Върху тия развалини той създаде нова държавна военно-бюрократична полицейска машина, тоест ново самодържавие. Никоя форма на капитализъм не прави работниците толкова зависими колкото централизирания държавен капитализъм в държава без демокрация. Няма друг по-могъщ и по-тотален политически апарат от КГБ, създаден от хора борещи се с години срещу царската полиция и научили как да подобрят нейните методи.»
Да видим как стоят нещата сега. Русофил ли е, да речем, Румен Петков – един типичен представител на сегашния правителствен creme de la creme и един от малкото, който си позволява да не мълчи и от време на време пуска по един кьор фишек? Ако се съди по думите му – да: «Ние сме винаги с Русия, а пък другите да си ... майката». В случая е може би рано да обсъждаме сексуалния аспект на неговото любовно обяснение, макар че 120 години след Вазов и Славейков той е на същия мозък. Петков обаче ни дължи обяснение – с коя Русия е той винаги: с царска Русия, с Русия на Ленин, с Русия на Сталин, с Русия на Брежнев или с Русия на Путин? А може би той познава някаква друга Русия? Така ще знаем по-добре накъде лети въображението на неговия полицейски манталитет. Или може би на целия creme de la crème?
Любезни Апостоле, почтително ти свалям шапка и питам: хубаво ли щеше да е ако беше живял още сто години?

Комунизъм и секс


КОМУНИЗЪМ И СЕКС
Николай Флоров

Този материал не е изследване по темата, а по-скоро доза адреналин за млади и стари изследователи, които да я поемат, заредени с достатъчно чувство за нейната любопитно-лепкава същност по времето на комунизма.
Погледнете внимателно илюстрацията с това забележително засмукване. Това е другаря Брежнев и другаря Хонекер. От нея не се разбира дали езиците им са играли някаква роля – това е въпрос на интимен детайл между двамата, тъй като целувката е трябвало да представи братска любов. Братска любов? Дори и с малко по-развинтено въображение е трудно да видим в братска целувка другаря Брежнев – руснак, и другаря Хонекер – немец. По-скоро това е партийна любов и тя трябва да е страстна, защото е за «масите», за «народа», тоест за хората. Това е демонстрация на убеденост, любов и страст. За такава целувка режисьорите на протокола на срещата между двамата държавници записват нещо от сорта: «...другарят Брежнев и другарят Хонекер се приближават един към друг и в братска прегръдка се целуват в устата...» Това непременно трябва да се каже, тъй като руснаците знаят как се прави, но немците не. Не е тайна за никого че руснаците знаят как се прави – от изтока те са научили много други неща и си ги тегли натам. От Европа и Америка винаги ги е било страх и затова от време на време се самоубеждават че са «евразийци», че с монголци, турци, перси и други такива комплекса им за малоценност изчезва и че с тях те могат да влизат в любовни отношения.
Въпросът за страстта обаче има по-друг характер – тя трябва да е партийна страст. Това е единство на идеи и партийна любов, която се изразява с целувка в уста. (Казах ли вече че не знаем какво става с езиците?) При всички случаи, колкото по-страстно е засмукването, толкова по-достоверна е тая любов.
Това, драги читатели, не е оная лъст, с която , ако изобщо трябва да даваме примери, жълтеникавите очички на някое партийно величие, примерно Пенчо Кубадински, обичаха да опипват нежни женски коленца. Не е и плътския апетит, от който са се тресели в неронова самозабрава многобройните правителствени резиденции по цели нощи. Не е и това, което е карало кремълския касапин Лавренти Берия да завлича в колата си млади момичета направо от улицата.
Целувката в уста, драги читатели, си остава чиста партийна страст. Тия, които си спомнят обаче, знаят че другарят Тодор Живков не беше особено сполучлив в тоя момент на върховна емоция, дори и със съветските си другари, въпреки желанието му за истински дълбока и партийно-страстна целувка. От илюстрацията се вижда че той така и не постигна нивото на другаря Хонекер. Същото важи и за другаря Кастро, на който латинската мъжкарщина никога нямаше да позволи някой да търси с полу-отворена уста неговите устни сред косматата джунгла около тях. Излишно е дори и да споменавам за езиците.
Случаят с другаря Тодор Живков е малко по-особен: руснаците винаги са били по-плашливи с жените си и другарят Тодор Живков е рискувал да не се изсили с прословутата българска потентност, за която Атанас Славов казва, че «българите винаги говорят за някакви поразителни биологически, физиологически и генетически качества и са убедени че няма по-силни и по-полово могъщи мъже от тях». По същата причина не можем да съчетаем любовно и един, да речем, Румен Петков, поднасящ устни към мумията Владимир Путин, макар че първия публично е огласявал своята вечна партийна любов към Русия.
Уважаемият читател вече е разбрал, че всички тези прояви на партийна страст, плътски наслади и идейна любов съвсем не са осветлени и чакат приноса на всеки, който е имал вземане-даване с тях. Особено това се отнася до всички стареещи ченгета, които са пазели резиденциите или може би са присъствали на някои от купончетата в тях. Още си спомням как преди години едно от тях, рано сутринта на кафе, ми каза в момент на откровение: «Ако знаеш само на какви оргии съм присъствал и какво сме им чистели! Но за това никой никога няма да разбере.»
Ченгетата са особено важен елемент в запазването на тия спомени за историята. Те вече няма и от какво да се страхуват – свобода на словото означава свобода не само да пишат, но ако ги е страх и да използват псевдоними.
Иначе аз съм си мръсно копеле и въпроса с езиците продължава да ме тормози.

Комунизъм с езика на Шекспир

КОМУНИЗЪМ С ЕЗИКА НА ШЕКСПИР
(По случай 50-годишнината на английската гимназия)
Николай Флоров

Английският език има странна история в комунистическа България. Българите до 1944 година не мразят Англия или Америка. Напротив, те се радват на толерантно съжителство между германско и англо-американско влияние в страната. За много страни в Европа това е доста необичайно. Българите имат добър достъп и до германската култура и образование, и до филми от англо-американския свят, особено от Холивуд. Такива връзки и поносимост са невъзможни както за сталинска Русия, така и за хитлеристка Германия. И Хитлер, и Сталин мразят англо-саксонския свят, и двамата са смъртни врагове на парламентарната демокрация и на политическата толерантност. За тях Великобритания е синоним на дипломатическа подлост и териториален грабеж, страна на мухлясала буржоазия и център на империя изживяваща дните си като търтей на гърба на колонизирани народи. От Америка идва джаза, на който в Русия и Германия се гледа като на извратена и упадъчна музика, при която музикантите се клатят неприлично докато свирят. И Русия, и Германия са общества основани на тотална униформеност и промиване на мозъци – неща непознати в България, макар и аграрна страна. В пред-комунистическа България еднакво се борят за езиково влияние Англия, Америка, Италия, Германия и Франция. В страната има германска търговска гимназия. Френския език е със силни позиции още след Освобождението, а Америка се радва на традиционна популярност в протестантските райони на България. С американски пари се насърчава и образование в Американския колеж.
Както в цяла следвоенна Европа, в България се засилва влиянието на американската култура, особено в градска среда. Измършавяла Европа, с подбито самочувствие и национализъм, изживява романтичен период на възхищение и завист от постиженията на американската духовна и материална култура. Това са картини на богат градски живот, големи коли, изобилие на храни и особено неизвестните на континента типично американски отношения на безкласовост и непринуденост, липса на снобизъм и маниерност.
В България е особено на мода музиката на Глен Милър и Бени Гудман. Модата в някои градски среди е силно повлияна от стила «суинг», а буги-вуги е танца на деня. Заедно с Гласът на Америка в България английския език навлиза неудържимо.
Това обаче не трае дълго. Никой от тия хора не очаква милиционерски хайки в гангстерски сталински стил, които ще се нахвърлят и срещу най-малкия повей на западно влияние – мода, прически, грим, барове, музика и танци. За дни без съд и присъда те ще бъдат хвърлени в месомелачката на невиждана дотогава за българите концлагерна система. Любителите на суинга стават «подражатели на западно влияние» и са наречени «зози» и «суинги», явно с опит да предизвикат всеобщо презрение. Етикетът «английски шпионин», вкаран в употреба веднага след началото на студената война, сега придобива митични размери. Той дебне отвсякъде и целта му е да разруши с всички средства комунистическите завоевания на българското общество, без значение че това е време на полугладна купонна система. Английски шпиони са, например, Г.М.Димитров, Трайчо Костов и цялата делегация, която той е изпратил за развиване на търговски отношения с Англия, и стотици други хора.
На тоя фон е невероятен факта, че само 14 години след 1944-та се създава английската гимназия. Една от целите й е да контрира по комунистически легендарната репутация на Американския колеж. В тоталитарна обстановка създаването на тая гимназия е факт почти равен на чудо, но още по-голямо чудо е, че изведнъж всички висши комунистически величия – генерали, министри, дипломати, интелектуалци, целия ЦК на БКП – са единодушни че това е единственото място, където децата им трябва да учат. Какво завидно единомислие! А създаването на тая институция става по време на истерията за колективизация и нейните инквизиторски методи, копирани от примера на сталинска Русия, заедно с пропагандното клише набивано в мозъците на хората за «вяра в светлото бъдеще». За масова консумация, според ленинската мъдрост, Англия и Америка се намират «в последния и най-развит стадий на капитализма – империализма, който неизменно ще бъде заместен от комунизма». В тесен семеен кръг обаче, за децата на тия новоизлюпени величия не вярата в бъдещето е това, от което те се нуждаят, а от английския език, «в който е бъдещето». Обясненията на тая мътна логика не са лесни, но могат да бъдат сведени до две. Първо, че последния стадий на капитализма ще продължи много дълго, и второ, че никой от тях не е вярвал на никакви такива ленински брътвежи и са гледали инстинктивно, с балкански селски прагматизъм да наредят децата си.
Желаещите са много и скоро английските гимназии стават няколко. След тях следва интереса и към гимназиите с френски и немски езици. В тоя наплив на желаещи обаче не влиза гимназията с руски език – нейното неофициално име е «еничерската гимназия». В духа на подмазваческото преклонение към Съветския съюз, тя е за децата на заклети русофили , фанатици-сталинисти, марксистки фундаменталисти и други «нашисти». Има и друга категория – за тия, които не могат да влязат никъде другаде.
Английската гимназия е нещо друго – нейната гротескна амбиция да мине за подобие на Американския колеж се вижда от изучаването на такива бисери като предметите «почвознание» и «машинознание», явен данък, който помазаничетата трябва да платят за да мине образованието им като «наше, родно, социалистическо». Нещо повече, за да не бъдат покварени децата на червената аристокрация партията се е погрижила да подбере верни и идеологически подготвени преподаватели, които като цербери бдят за правилното «идеологическо изграждане» на възпитаниците си. За тая цел уроците по българска литература със силна партийна насоченост са по-важни от всички други. И макар че с време са наети и добре проверени британски учители, институцията си остава в ръцете на здраво бронирани партийни функционери, стриктно в крак с партийната догма.
Ако някой обаче си мисли, че преподаването и възпитаването на министерски, генералски, дипломатически и писателски синчета и дъщерички е лесна работа, то той е отчаян наивник. Една солидна част от тия червени отрочета са глезени, заядливи и своеволни и могат да доведат учителите си до истерия с пререканията си. Такива гимназисти не се наказват лесно ако знаеш че таткото, прекарал партизански мъки и лишения дълбоко в горите на Борисовата градина, не е никак склонен детето му да понася дисциплиниране, та дори и от специално подбрани «нашисти» учители.
Една малка бройка от учениците в английските гимназии е оставена, от кумова срама, за деца на по-низши служители в партийната иерархия – директори, провинциални партийни чиновници или учители, но винаги « активни борци срещу фашизма». Конкуренцията е безмилостна, те са се добрали до гимназията трудно, с много лазене и връзки, и в клас са най-тихите.
Противно на очакванията, децата на големците далеч не са и толкова верни на партийните идеи. За ужас на учителите, отделни единички си позволяват да са иронични и подигравателни и знаят много добре кой е таткото зад гърба им. Предметите, които изучават, са добре обмислени да не хвърлят в объркване невинните души на учениците с непремерена доза английско влияние. Затова английската литература е разделена на позволена и непозволена. Позволената се изучава в клас, но книги за нея няма, просто липсват и не се печатат, а непозволената върви от ръка на ръка. Децата на висшите партийни мафиози могат да си купуват книги по желание при честите си пътувания на запад. За тия пътувания те са предупреждавани сериозно от родителите си да не казват и на близките си приятели.
Не по-различно е положението и в университета, където в изобилието от марксистко-ленински предмети се мъдри и един истински инструмент на средновековната инквизиция – изключително тлъст том «История на КПСС». За блажената но здравословна неграмотност на днешните студенти трябва да поясним, че това съкращение означава «История на Комунистическата Партия на Съветския съюз» - предмет, способен да вкара в психиатрична клиника всеки непредубеден студент. В същото време за години наред студентите от английска филология (средно около 100 студенти на випуск) използват един-единствен екземпляр на циклостилен учебник по стара и ренесансна английска литература, мазен, оръфан и прехвърлян през стотици ръце.
На теория контрол върху мисленето е възможен, но никой от кухите глави на червения елит не може и да си представи какво може да направи един Шекспир на децата им, или поне на някои. Шекспир е безцеремонно безверен и безкомпромисен с абсурдността на човешката природа, не обича партийни догми от никакъв тип и това може да хвърли в тъча всеки пламенен марксистки богомолец, безразлично дали е захласнат в светлото бъдеще или не. Партията така и не разбра, че Шекспир е най-големия развратник на техните деца. Заблудата за неговата давност и отживялост за партийни държавници с неандерталския манталитет на Тодор Живков е пълна.
И ето, тази година през май се отпразнува с концерт и разпивка 50-годишнината на английската гимназия. На пръв поглед безобидно събитие. Ако човек се загледа в дошлите за годишнината обаче, ще види доста сегашни величия – политици, хора на културата, научни специалисти, висши ченгета и дипломати. Но няма да бъде пресилено ако кажем, драги читателю, че дори и в тези «вълчи времена» те всички са добре. Съмнения няма че преди са били още по-добре – тогава не е трябвало да си вдигат кръвното от пословичната неустойчивост на демокрацията или да бъдат следени от опозицията. Било е време когато за много от тях така лесно са се отваряли вратите на посолства, търговски представителства, западни университети и държавна сигурност. Те и сега са далеч по-ориентирани и готови да минат моста към Европа.
Очевидно избора на татенцата им да поставят езика на английските шпиони пред марковите кули на партията и сега плаща сочни дивиденти. В края на краищата, борбата е била за децата. С малка поправка, читателю – за децата, но за ТЕХНИТЕ, нали така? Благодарни деца! Те сега практикуват политическа толерантност, отпиват винце и замезват със сиренце. А над главите им в залата на празненството би трябвало да виси огромен надпис: «Всички са равни, но някои са по-равни от другите!» - просто от признателност към татковците. Good old George Orwell, колко рано ги е разбрал – още преди 60 години! В духа на времето не би дошла зле и една скромна благотворителност – например по едно левче за всяко друго похарчено за годишнината да се задели за «английските шпиони» и за техните деца, за разбитите им съдби, за униженията и за натрошените им кокали. Целия техен живот е минал под надписа на входа на съветския концлагер «Соловки»: «Железним кулаком загоним вам к счастью!»
Иначе другаря Шекспир е на мнение, че бъдещето не принадлежи на никого. Дали той ги е научил на нещо тепърва ще разберем.