обидно ли би било да наречем президента на българия мръсник? обидно е, разбира се, кой не би се обидил! това е точно каквото правят неговите бивши и настоящи колеги от държавна сигурност със всеки, който е работил за тая клоака. те ти вадят името, сочат те с пръст и казват: «ето, вижте, и тоя е бил мръсник». по начало, ако трябва да говорим за такива неща би трябвало да включим и категория «професионален мръсник».
какво значи да работиш за тая институционизирана клоака? когато едно ченге иска да те вербува да работиш за дс, то иска от теб да спреш да си какъвто си и да им служиш, тоест да станеш двойна личност – едната да е мръсник, а другата да си си пак ти какъвто си.
много са се опитвали да жонглират с тая двойнственост. оправданието е че правят каквото ги карат защото ги е страх, заради семейството си, за пари или за друго. тая двойнственост смърди, защото да докладваш за приятеля си е смрадливо занимание. от тебе ченгето иска да си мръсник, тоест човек, който се занимава с нечистоплътни и смрадливи неща. някои казват, че тая раздвоеност е психическо разстройство, а други мислят че са много умни и могат да живеят в два свята – в света на мръсотията и в света на чистотата – едновременно.
дс-арскатамръсотия е особен вид мръсотия – тя се лепи като смрадлива кал по душата на човека. обикновена наивност е, че след края на деня един душ ще измие нейната смрад, но тя си остава и вони ден след ден, цял живот. всеки за себе си търси начин как да се справи с нея.
това е плода на една превърната в политическа проститутка идеология. за да може да оживее тя е действала като сутеньор – карала е хората да проституират с морала си. те са вадели хляба си някъде на заплата, а през останалото време са проституирали. в зависимост от положението си такива хора са работели за пари или без пари.
националния президент и всички останали сутеньори-вербовчици на партията му, са били (и са) професионалисти. за тях такава мръсотия е начин на живот, своеобразна мазохистична кочина от която, като професионалисти, те получават своето удоволствие.
да пишеш или да говориш за такива мръсотии не е приятно и безопасно занимание. това че ние сега можем без страх да определим тия хора като професионални мръсници го дължим на международното признание, че комунизма е престъпна обществено-икономическа система. а пък това, че те продължават да проституират, го дължим на професионалното им дебелоочие, на високата им квалификация в занаята и на жадните им за пари каси. както една стара английска поговорка казва: «there is no whore like an old whore”, тоест “няма по-истинска курва от стара курва».
за тия, които се срамуват че са им служили или не знаят накъде да захванат, има три много широки, замайващо широки пътя, които да поемат:
1) пътят на свободата,
2)пътят на свободата,
3)пътят на свободата.
зависи само от тях и единствено от тях кой път ще изберат.
Sunday, November 30, 2008
АМЕРИКАНСКА ПОМОЩ ЗА ПАЛАЧА НА РУСИЯ
Понякога, и то много редко, в Живковската преса се споменаваше за американската помощ, изпращана под названието “Land Lease» на Сталинска Русия по време на войната й срещу нацистка Германия. Никой нито в Русия, нито в която и да е комунистическа страна не си позволяваше да пише за това, преди всичко заради абсолютното изискване на официалната цензура да се пробутва задължително митът за непобедимостта и несъкрушимостта на Червената армия. Зад тая историческа абсурдност стоеше още по-фундаменталното изискване срещу Съветския съюз никога да не се пише нищо отрицателно.
Сега данните за тая помощ са вече публично достояние и могат да бъдат извадени от интернет по всяко време. Заедно с това, при по-свободния достъп до Русия се увеличават и архивните фото-материали и интервютата с ветерани от Червената армия, ползвали тая помощ по всички фронтове. И за да не може верния български сталинист с неговата типична противотанкова мутра да припише информацията, която предлагам, към западната пропаганда, ще цитирам извадки от статията на ветерана от Втората световна война Станислав Корольов «Как Рузвелт помогна на Сталин», публикувана в Киевския вестник «Зеркало Недели».
Първо, закона за Ленд Лийз е приет на 11 Март 1941. Той дава право на американския президент да продава, заема и дава под наем отбранителна технология и информация на всяка страна ако нейната защита срещу агресия е жизнена за защитата на Съединените щати. Началната цел на договора е да насочи американската помощ към Великобритания в замяна на английски бази и територии за временно ползване в Атлантическия океан и Северна Америка. От там и названието Ленд Лийз, тоест «земя под наем».
На 11 Юни 1942 година в договора е включен и СССР, но в действителност той започва да действа девет месеца по-рано, тоест скоро след започването на операция «Барбароса» срещу СССР. В тая помощ са включени също Франция и Китай. Особено интересни са събитията около помощта на Китай, за който в България също не знаят, че е предназначена за Чанкайшек, лидер на страната и на партията Гоминдан, която всъщност е лява и националистична партия, с която и Съветския съюз е имал тесни връзки.
Общата сума на помощта в тогавашна валута е някъде между 46 и 52 милиарда долара, равностойни на един трилион сегашни долари. Тя се разпределя така: главната част, или 30 милиарда, отива в Англия, 10 милиарда за Съветския съюз, 1.5 милиарда за Франция и 631 милиона за Китай. Цялата помощ възлиза на 13 процента от тогавашния бюджет на Съединените щати. Какво е получил Сталин от Рузвелт?
2.3 милиона тона стомана за цялата война;
229,000 тона алумин, който всъщност е поддържал самолетната и танкова промишленост за две години;
3.8 милиона тона месни консерви, салами, масло, шоколад, яйца на прах и т.н.;
423,000 телефона и няколко десетки радиостанции, рафинерни петролни инсталации, полеви хлебарни, палатки, парашути, а също така 15 милиона чифта военни ботуши.
Директната военна помощ предоставена на Сталин включва 595 кораба, в това число 28 фрегати, 105 подводници, 77 траулера, 22 торпедни катера и 140 противоподводни кораба. Съветските въздушни сили са получили 4,952 самолета Аерокобра и 2,410 изтребителя Кингкобра. Автора на статията привежда за пример три пъти героя на СССР Александер Покришкин, който се е бил с Аерокобра. От тежката авиация Съветска Русия получава 2,700 бомбардировача А-20 и 861 Боинг-25. Съветските танкови дивизии получават 7,056 танка, 8,218 зенитни оръдия, 131,600 картечници и друго въоръжение.
Пътищата, по които тази помощ е достигала Съветския съюз, са главно през Атлантическия океан до северните пристанища на страната и през Иран. Пътят през Иран е бил особено важен, тъй като неговите петролни залежи са били обект на засилен нацистки интерес и за самата Германия, и за прекъсване на доставките за Русия. За тая цел няколко военни корпуса на Съветския съюз и Англия осъществяват една напълно неизвестна за българския читател операция като окупират Иран. Тази операция, както и други през войната, са предмет на пълно сталинско мълчание, издаващо дълбок комплекс за малоценност. По начало окупацията на Иран е осъществена с уговорката тя да свърши с края на Втората световна война. На малко хора е известен факта, че Съветска Русия не спазва тая уговорка и остава в Иран и след войната, за което получава доста унизителен шамар в ООН и става една от причините за започването на студената война. От тия години, както и от дългогодишната предвоенна активна дейност на съветското КГБ в района, остава и досега осезателното влияние на руския и съветски империализъм в Иран, Кюрдистан и дори Турция.
Главния път на американската помощ за Русия е през Атлантика. В съветските пристанища са доставени 1,300,000 тона товари, превозени от 3,000 кораба. Това обаче е само скучната статистика. Войната в Атлантика предлага една невероятно активна и постоянно променяща се военна стратегия от началото до самия край на войната. Това е фронт с неопределени граници, където около 800 немски подводници водят безскрупулна и безкомпромисна война буквално срещу цялото свободно търговско корабоплаване на света. Неорганизирана и без охрана, тая търговска флота понася огромни загуби в началните години на войната. Докато Съединените щати, Англия и останалите съюзници организират търговското корабоплаване в конвои с охрана и въздушни бази в Атлантика, немците вече са пратили на дъното хиляди цивилни моряци и техните кораби с 11 милиона тона водоизместимост. Особено настървено немците са нападали конвоите предназначени за Русия. Много от тия конвои не достигат предназначението си и са напълно неуспешни. Най-голямото значение на американската помощ е че започва много рано и за Русия се оказва неоценима в най-тежкия период на войната.
Авторът на статията Станислав Корольов подчертава особената чувствителност на съветската пропаганда, която крие информацията за американската помощ. С това всъщност тя крие огромните слабости на съветската икономика и желанието на Съветска Русия да пробутва себе си за най-важния фактор във войната. В тоя смисъл автора прави извода, че войната е загубена и от двамата главни участници – Хитлер и Сталин, тоест макар че сталинизма успя да излезе победител, той не успя да види последвалата го идеологическа криза, която доведе до разпадането на съветския тоталитаризъм.
В тоя смисъл Втората световна война е логично последствие на Първата и датите за техния край са само официална символичност.
Сега данните за тая помощ са вече публично достояние и могат да бъдат извадени от интернет по всяко време. Заедно с това, при по-свободния достъп до Русия се увеличават и архивните фото-материали и интервютата с ветерани от Червената армия, ползвали тая помощ по всички фронтове. И за да не може верния български сталинист с неговата типична противотанкова мутра да припише информацията, която предлагам, към западната пропаганда, ще цитирам извадки от статията на ветерана от Втората световна война Станислав Корольов «Как Рузвелт помогна на Сталин», публикувана в Киевския вестник «Зеркало Недели».
Първо, закона за Ленд Лийз е приет на 11 Март 1941. Той дава право на американския президент да продава, заема и дава под наем отбранителна технология и информация на всяка страна ако нейната защита срещу агресия е жизнена за защитата на Съединените щати. Началната цел на договора е да насочи американската помощ към Великобритания в замяна на английски бази и територии за временно ползване в Атлантическия океан и Северна Америка. От там и названието Ленд Лийз, тоест «земя под наем».
На 11 Юни 1942 година в договора е включен и СССР, но в действителност той започва да действа девет месеца по-рано, тоест скоро след започването на операция «Барбароса» срещу СССР. В тая помощ са включени също Франция и Китай. Особено интересни са събитията около помощта на Китай, за който в България също не знаят, че е предназначена за Чанкайшек, лидер на страната и на партията Гоминдан, която всъщност е лява и националистична партия, с която и Съветския съюз е имал тесни връзки.
Общата сума на помощта в тогавашна валута е някъде между 46 и 52 милиарда долара, равностойни на един трилион сегашни долари. Тя се разпределя така: главната част, или 30 милиарда, отива в Англия, 10 милиарда за Съветския съюз, 1.5 милиарда за Франция и 631 милиона за Китай. Цялата помощ възлиза на 13 процента от тогавашния бюджет на Съединените щати. Какво е получил Сталин от Рузвелт?
2.3 милиона тона стомана за цялата война;
229,000 тона алумин, който всъщност е поддържал самолетната и танкова промишленост за две години;
3.8 милиона тона месни консерви, салами, масло, шоколад, яйца на прах и т.н.;
423,000 телефона и няколко десетки радиостанции, рафинерни петролни инсталации, полеви хлебарни, палатки, парашути, а също така 15 милиона чифта военни ботуши.
Директната военна помощ предоставена на Сталин включва 595 кораба, в това число 28 фрегати, 105 подводници, 77 траулера, 22 торпедни катера и 140 противоподводни кораба. Съветските въздушни сили са получили 4,952 самолета Аерокобра и 2,410 изтребителя Кингкобра. Автора на статията привежда за пример три пъти героя на СССР Александер Покришкин, който се е бил с Аерокобра. От тежката авиация Съветска Русия получава 2,700 бомбардировача А-20 и 861 Боинг-25. Съветските танкови дивизии получават 7,056 танка, 8,218 зенитни оръдия, 131,600 картечници и друго въоръжение.
Пътищата, по които тази помощ е достигала Съветския съюз, са главно през Атлантическия океан до северните пристанища на страната и през Иран. Пътят през Иран е бил особено важен, тъй като неговите петролни залежи са били обект на засилен нацистки интерес и за самата Германия, и за прекъсване на доставките за Русия. За тая цел няколко военни корпуса на Съветския съюз и Англия осъществяват една напълно неизвестна за българския читател операция като окупират Иран. Тази операция, както и други през войната, са предмет на пълно сталинско мълчание, издаващо дълбок комплекс за малоценност. По начало окупацията на Иран е осъществена с уговорката тя да свърши с края на Втората световна война. На малко хора е известен факта, че Съветска Русия не спазва тая уговорка и остава в Иран и след войната, за което получава доста унизителен шамар в ООН и става една от причините за започването на студената война. От тия години, както и от дългогодишната предвоенна активна дейност на съветското КГБ в района, остава и досега осезателното влияние на руския и съветски империализъм в Иран, Кюрдистан и дори Турция.
Главния път на американската помощ за Русия е през Атлантика. В съветските пристанища са доставени 1,300,000 тона товари, превозени от 3,000 кораба. Това обаче е само скучната статистика. Войната в Атлантика предлага една невероятно активна и постоянно променяща се военна стратегия от началото до самия край на войната. Това е фронт с неопределени граници, където около 800 немски подводници водят безскрупулна и безкомпромисна война буквално срещу цялото свободно търговско корабоплаване на света. Неорганизирана и без охрана, тая търговска флота понася огромни загуби в началните години на войната. Докато Съединените щати, Англия и останалите съюзници организират търговското корабоплаване в конвои с охрана и въздушни бази в Атлантика, немците вече са пратили на дъното хиляди цивилни моряци и техните кораби с 11 милиона тона водоизместимост. Особено настървено немците са нападали конвоите предназначени за Русия. Много от тия конвои не достигат предназначението си и са напълно неуспешни. Най-голямото значение на американската помощ е че започва много рано и за Русия се оказва неоценима в най-тежкия период на войната.
Авторът на статията Станислав Корольов подчертава особената чувствителност на съветската пропаганда, която крие информацията за американската помощ. С това всъщност тя крие огромните слабости на съветската икономика и желанието на Съветска Русия да пробутва себе си за най-важния фактор във войната. В тоя смисъл автора прави извода, че войната е загубена и от двамата главни участници – Хитлер и Сталин, тоест макар че сталинизма успя да излезе победител, той не успя да види последвалата го идеологическа криза, която доведе до разпадането на съветския тоталитаризъм.
В тоя смисъл Втората световна война е логично последствие на Първата и датите за техния край са само официална символичност.
ПРИЗРАК БРОДИ ИЗ БЪЛГАРИЯ...
Пред нас стои самодоволно усмихнатата физиономия на министър-председателя на България. Можем ли да кажем, че пред нас стои престъпен политик? Ние можем да кажем каквото си искаме, но някой трябва да докаже неговата престъпност. Не е достатъчно само да го обвиняваме в самолюбие и Гьобелски цинизъм за това, че неговата партия направила преврат срещу партията на баща му и така ни подарила свободата. Не е достатъчно само да кажем, че той лъже, а Гоце маже. Не е достатъчно само да кажем, че се правят на ударени, че са гьон-сурати, тепигьози, двулични и крадливи, а най-вече опасни. Не е достатъчно само да им го кажем, но и да им го покажем. Ето това е нещо, на което те не са свикнали – някой да не ги харесва, да им търси отговорност, да не ги слуша и да ги мрази.
Не са свикнали на тия неща, защото партията им страда от комплекс за превъзходство. Това е партия, която не греши: «Партията е винаги права!». Ако някой е забравил, да си спомни. Тя е обвинена в убийства, в пладнешки хайдутлук, в лъжи и в предателство за други държави, в масови насилия и в психопатско следене на собственото си население, но партията пак е безгрешна.
Това е била и преди, това е и сега. Някога нейните врагове бяха империалисти, реакционери, кулаци, анти-обществени елементи, опортюнисти, хулигани, ревизионисти, реваншисти, нихилисти, анархисти, тоест това сме всички ние с вас. Сега техни врагове са всички, които не виждат «колко учудващо успешно управлява БСП». Това сме пак ние с вас, драги читатели.
Тая същата партия, дошла на власт с насилие, не е в състояние да разбере, че безгрешността е качество присъщо на боговете, а за хората тя е покана за насилие. Едни говорят, че им е писнало и искат да ги изритат в задниците, други вече говорят за революция.
Най-вероятно, по логиката на тяхната собствена революционна теория за уникалността и съвършенството на тяхната партия, насилието ще започне със саботажи, отмъщения и убийства, за да премине към бомби и бунтове. Тая същата логика ги прави слепи и не виждат, че те сега са най-гнусните, лакоми и безотговорни капиталисти от най-отвратителния период на капитализма – класическия.
Или както казва Маркс, пророка на тяхното съвършенство: «Призрак броди из България, призрака на насилието!»
Не са свикнали на тия неща, защото партията им страда от комплекс за превъзходство. Това е партия, която не греши: «Партията е винаги права!». Ако някой е забравил, да си спомни. Тя е обвинена в убийства, в пладнешки хайдутлук, в лъжи и в предателство за други държави, в масови насилия и в психопатско следене на собственото си население, но партията пак е безгрешна.
Това е била и преди, това е и сега. Някога нейните врагове бяха империалисти, реакционери, кулаци, анти-обществени елементи, опортюнисти, хулигани, ревизионисти, реваншисти, нихилисти, анархисти, тоест това сме всички ние с вас. Сега техни врагове са всички, които не виждат «колко учудващо успешно управлява БСП». Това сме пак ние с вас, драги читатели.
Тая същата партия, дошла на власт с насилие, не е в състояние да разбере, че безгрешността е качество присъщо на боговете, а за хората тя е покана за насилие. Едни говорят, че им е писнало и искат да ги изритат в задниците, други вече говорят за революция.
Най-вероятно, по логиката на тяхната собствена революционна теория за уникалността и съвършенството на тяхната партия, насилието ще започне със саботажи, отмъщения и убийства, за да премине към бомби и бунтове. Тая същата логика ги прави слепи и не виждат, че те сега са най-гнусните, лакоми и безотговорни капиталисти от най-отвратителния период на капитализма – класическия.
Или както казва Маркс, пророка на тяхното съвършенство: «Призрак броди из България, призрака на насилието!»
ТОТАЛИТАРЕН СТРАХ И ТОТАЛЕН СТРАХ
Тоталитарен страх е когато се страхуваш от всичко или за всичко: дали няма да ти почукат на вратата и да те приберат, да те интернират, пратят в затвора или да ти вземат апартамента.
Десарската месомелачка работеше безотказно – от нея зависеше дали да те пуснат навън или не, да те издигнат или свалят, дали да бръкнат в психиката ти с мръсен пръст и да те пратят в лудницата (може ли да не си луд ако не искаш да живееш в рая), дали децата ти ще гладуват и дали ще чукаш павета по пътищата, дали не те подслушват и дали няма да изчезнеш някой ден.
Те можеха да направят това във всеки момент от живота на всеки човек. Това не е холивудски филм на ужаса – това е тоталитарен страх. Човек би казал, че с такава могъща тоталитарна машина като КДС комунизма нямаше от какво да се страхува. Но той се страхуваше. Това трябва да е бил техния лепкав страх на комунистически шизофреници, страх от на пръв поглед безобидни неща, като джинси, бради, къси полички, шарени дрехи, западни списания (безразлично дали са комунистически или не, секс, мода, политика или нещо друго), прически, танци, музика, вицове, пътуване в чужбина, контакти с чужденци, публични любовни прояви и т.н. Списъкът е дълъг и обхваща всички аспекти на живота.
Затова трябва да признаем, че страха е един от успехите на БКП. Българите се страхуват.
Днес обаче времената са други. Днес тоталитарния страх е трансформиран в тотален. Освен че тотален страх е с две срички по-малко от тоталитарен, от него са отпаднали и всички умопобъркващи сталински изг..зици, изброени по-горе. Днес страха, който те насаждат е от типа «думам ти дъще, сещай се снахо», тоест не само да натрошат с чукове кокалите на Фрог нюз, но да ги натрошат пред ресторанта, пред очите на цялата нация, за да могат всички които видят да си стоят мирно в къщи прегърнали радиаторите си, така както са си гушкали телетата скрити в кошарите, докато Ботев и аверите му са минавали през селата им нагоре към немаркираните пътеки на Балкана, отивайки някъде, кой е знаел накъде...
Но да не бъдем толкова плитки. Тук може да има и нещо друго, нещо като заявка за бъдещето. Може би те вече открито ни показват, че вече не им трябват измислици от сорта «либерални демокрации» и пари от омразни европейски опортюнисти. Може би пари вече са заделени в бюджетите на Путин – пари за бъдещето, когато и на американците ще дойде ред.
Ние говорим тук за щастливото бъдеще.
Десарската месомелачка работеше безотказно – от нея зависеше дали да те пуснат навън или не, да те издигнат или свалят, дали да бръкнат в психиката ти с мръсен пръст и да те пратят в лудницата (може ли да не си луд ако не искаш да живееш в рая), дали децата ти ще гладуват и дали ще чукаш павета по пътищата, дали не те подслушват и дали няма да изчезнеш някой ден.
Те можеха да направят това във всеки момент от живота на всеки човек. Това не е холивудски филм на ужаса – това е тоталитарен страх. Човек би казал, че с такава могъща тоталитарна машина като КДС комунизма нямаше от какво да се страхува. Но той се страхуваше. Това трябва да е бил техния лепкав страх на комунистически шизофреници, страх от на пръв поглед безобидни неща, като джинси, бради, къси полички, шарени дрехи, западни списания (безразлично дали са комунистически или не, секс, мода, политика или нещо друго), прически, танци, музика, вицове, пътуване в чужбина, контакти с чужденци, публични любовни прояви и т.н. Списъкът е дълъг и обхваща всички аспекти на живота.
Затова трябва да признаем, че страха е един от успехите на БКП. Българите се страхуват.
Днес обаче времената са други. Днес тоталитарния страх е трансформиран в тотален. Освен че тотален страх е с две срички по-малко от тоталитарен, от него са отпаднали и всички умопобъркващи сталински изг..зици, изброени по-горе. Днес страха, който те насаждат е от типа «думам ти дъще, сещай се снахо», тоест не само да натрошат с чукове кокалите на Фрог нюз, но да ги натрошат пред ресторанта, пред очите на цялата нация, за да могат всички които видят да си стоят мирно в къщи прегърнали радиаторите си, така както са си гушкали телетата скрити в кошарите, докато Ботев и аверите му са минавали през селата им нагоре към немаркираните пътеки на Балкана, отивайки някъде, кой е знаел накъде...
Но да не бъдем толкова плитки. Тук може да има и нещо друго, нещо като заявка за бъдещето. Може би те вече открито ни показват, че вече не им трябват измислици от сорта «либерални демокрации» и пари от омразни европейски опортюнисти. Може би пари вече са заделени в бюджетите на Путин – пари за бъдещето, когато и на американците ще дойде ред.
Ние говорим тук за щастливото бъдеще.
Saturday, August 30, 2008
Николай Флоров
«ВЪЖЕТО, C КОЕТО ЩЕ БЪДАТ ОБЕСЕНИ»
или четиво за самотния работник на революцията
Знаете ли, читателю, кой е Александър Гаврилович Шляпников? Почти сто процента съм сигурен че не знаете. А ако това не знаете, то поне сте чули за така наречената Октомврийска революция. В Русия събитието е известно под това име, но на запад е известно повече като руската революция или просто като руския преврат. И наистина, това е по-точно казано анти-монархически преврат осъществен от група интелектуалци-революционери. Всичко останало в Русия е последствие на тоя преврат – касапническа чистка на всякаква опозиция, насилствена колективизация, кошмара на сталинския гангстеризъм и апокалиптичния глад в Украйна. И тъй като болшевиките винаги са набивали идеята че тази революция е пролетарска или работническо-селска, да се върнем на Шляпников – самотния работник на революцията.
Интересно, никой никъде през цялата комунистическа история на Русия, и съответно на България, не е споменавал неговото име. Никъде! Той не е бил предмет на внимание нито в партийните курсове, нито дори в партийната семинария за висши жреци на вярата. А невероятния факт си остава – той е единствения работник на революцията. Не е за вярване, нали – работническо-селски преврат с един-единствен работник!
Заедно със Шляпников обаче, трябва да споменем и за една уникална и крайно любопитна книга, където е неговата кратка биография и дейност. Това е The Blackwell Encyclopedia of the Russian Revolution, публикувана за пръв път в 1988 година. Тя е плода на 46 професори и специалисти от 36 университета в осем страни. За тотално промития мозък на българския комунист, свикнал с ролята си на руска подлога, такова четиво би било недвусмислена гаранция за сърдечен удар. Енциклопедията вади на показ не само всички идейни, политически и организационни аспекти на руската революция и нейното развитие – нещо, което никога досега не е правено и в самата Русия – но и всички досега премълчани, скрити и извратени малки и големи детайли на това централно събитие на миналия век. Като за каймак, на читателя- хедонист, който извлича удоволствието си от изкривената мутра на изправения пред истината професионален партиен лъжец, книгата е включила и кратките биографии и дейност на 176 държавници, политици, идеолози, червени и бели комисари и генерали, жени, анархисти и всички, които са били свързани с това събитие (между тях и няколко българи). Това, читателю, е пълната цифра на хората, допринесли за апокалиптичното обръщане на имперска Русия наопъки – 176!
В тоя изключителен портрет на революцията Шляпников е описан като необичайно автентичен пролетарий, достигнал известност и досега помнен в Скандинавия за неговата ефикасност, доблест и доброта. И това е човек, който от дете е опознал крайна мизерия. Само с три години начално училище той успява да стане опитен машинен механик, минава през стачки и затвори, а от 1908 е фабричен работник във Франция, Англия и Германия. От 1914-та като болшевик той е натоварен с организиране на нелегалните връзки между Ленин в Швейцария и болшевишките организации в Русия.
Питали ли сте се някога какво щеше да прави Ленин без тая пуста Швейцария, или Швеция, или Италия, или Франция и Германия, където той и компанията му са харчели членския внос на партията и са се наслаждавали на благата на европейското гражданско общество, тоест на буржоазията? Това е същата тая буржоазия, ненавиждана от него до истерия, която неговия циничен ум дели на две – прогресивна и реакционна. Прогресивната той нарича «полезните идиоти», а за капитализма казва: «Капиталистите сами ще ни поднесат въжето, c което ще бъдат обесени!»
Някак естествено идва сравнението на тоя върховен циник с живота на Шляпников, който става и водач на най-големия профсъюз на работниците от металната промишленост, а след 1917-та става и комисар на труда.
Върховния период на неговата вродена интелигентност идва между 1919-та и 1921-ва година, когато той, заедно с Елена Колонтай, образуват група в болшевишката партия, която Ленин нарича «работническата опозиция». Забележете тоя момент, читателю: борбата на групата е за контрол на промишлеността от профсъюзите чрез болшевики-работници, а не спуснати отгоре болшевики-идеолози. Колко малко Шляпников и Колонтай са познавали Ленин, бащата на тоталитаризма, човека, който още в 1917-та не допуска никакви такива демократични инициативи и който счита че революцията трябва да се оглави само от група «професионални революционери». По произход тия «професионални революционери» до един са класически буржоа, самоназначени за «авангард на работническата класа», тоест те си присвояват ролята на единствените, които знаят накъде да водят стадото. Това са хората които въвеждат в живота понятията «диктатура на пролетариата» и «революционен терор».
Тая позиция на Шляпников фактически слага край на неговата политическа кариера. Нещо повече, верен на себе си, очевидно неудобен за партията и непасващ с конвейерния тип болшевики, той събира спомените си в две редки книги (сега с изключителна антикварна стойност) – «В навечерието на 1917-та», публикувана в Лондон и Ню Йорк в 1982 и «Седемнайста година» , в четири тома. В 1933-та Шляпников е изгонен от партията, в 1935-та е вече в затвора, където се предполага че е починал.
След 1989-та на българския читател е известна съдбата и на всички ленински «професионални революционери» - в ръцете на партийния гангстер Сталин те изчезват до един в подземията на КГБ или в Сибир, без гроб. Колонтай обаче (една забележителна жена-борец за правата на жените и интимен приятел на Шляпников) успява да се измъкне от Сталинската месомелачка – тя остава на поста си като дипломат в Швеция. Там тя остава до смъртта си в 1937 година. Сталин така и не я повиква обратно в Москва и предпочита да я държи като своего рода заточеник, предполага се защото си е давал сметка че е твърде умна и не би се върнала, което би го изправило пред голям скандал с непредвидими разкрития – нещо, което неговата шизофренична потайност не би могла да понесе.
Днес методите на Ленин и Сталин вече не важат, поне в източна Европа. Не виреят вече нито «пролетарската диктатура», нито «революционния терор». Партията днес предпочита да се самоизчуква, да «поема вината с мезета» и да се мъчи да увековечи крадените пари за поколенията си. В унисон с времето, новия устав на БСП определя свалянето на капитализма като главна цел на партията, а социализма...хм, по думите на Станишев отсега нататък той ще се нарича «демократичен социализъм», очевидно за разлика от национал-социализма на баща му и за общо ползване от партийното стадо. Това изглежда днес само като «малка» промяна в понятията, за която бащите им и тяхната «диктатура на пролетариата» пращаха в Белене.
Станишев-син не е от тях – за такива като него Чехов казва: «Разбогатяването, пълния стомах, безделието развиват у русина най-безочливо самомнение». Да прибавим и празнодумие. В тоя стил как става «демократичен социализъм» без диктатура и терор не се казва. Не се казва, защото историческата оценка на абсурдния цирк, който разиграваха с живота на милиони хора, може да бъде сумиран само в две думи: пълен провал, който не може да бъде заместен с евтини евфемизми.
Колкото до Шляпников, ако беше жив щеше да види, че и профсъюзите вече не са контролирани от болшевишки цербери, поне в източна Европа. А на БеСеПисти, БеКаПисти, КаГеБисти или ДеС ари капиталистите и досега продължават да подават «въжето, с което ще бъдат обесени».
Е, как мислите, читателю, ще се сбъдне ли пророчеството на Ленин?
«ВЪЖЕТО, C КОЕТО ЩЕ БЪДАТ ОБЕСЕНИ»
или четиво за самотния работник на революцията
Знаете ли, читателю, кой е Александър Гаврилович Шляпников? Почти сто процента съм сигурен че не знаете. А ако това не знаете, то поне сте чули за така наречената Октомврийска революция. В Русия събитието е известно под това име, но на запад е известно повече като руската революция или просто като руския преврат. И наистина, това е по-точно казано анти-монархически преврат осъществен от група интелектуалци-революционери. Всичко останало в Русия е последствие на тоя преврат – касапническа чистка на всякаква опозиция, насилствена колективизация, кошмара на сталинския гангстеризъм и апокалиптичния глад в Украйна. И тъй като болшевиките винаги са набивали идеята че тази революция е пролетарска или работническо-селска, да се върнем на Шляпников – самотния работник на революцията.
Интересно, никой никъде през цялата комунистическа история на Русия, и съответно на България, не е споменавал неговото име. Никъде! Той не е бил предмет на внимание нито в партийните курсове, нито дори в партийната семинария за висши жреци на вярата. А невероятния факт си остава – той е единствения работник на революцията. Не е за вярване, нали – работническо-селски преврат с един-единствен работник!
Заедно със Шляпников обаче, трябва да споменем и за една уникална и крайно любопитна книга, където е неговата кратка биография и дейност. Това е The Blackwell Encyclopedia of the Russian Revolution, публикувана за пръв път в 1988 година. Тя е плода на 46 професори и специалисти от 36 университета в осем страни. За тотално промития мозък на българския комунист, свикнал с ролята си на руска подлога, такова четиво би било недвусмислена гаранция за сърдечен удар. Енциклопедията вади на показ не само всички идейни, политически и организационни аспекти на руската революция и нейното развитие – нещо, което никога досега не е правено и в самата Русия – но и всички досега премълчани, скрити и извратени малки и големи детайли на това централно събитие на миналия век. Като за каймак, на читателя- хедонист, който извлича удоволствието си от изкривената мутра на изправения пред истината професионален партиен лъжец, книгата е включила и кратките биографии и дейност на 176 държавници, политици, идеолози, червени и бели комисари и генерали, жени, анархисти и всички, които са били свързани с това събитие (между тях и няколко българи). Това, читателю, е пълната цифра на хората, допринесли за апокалиптичното обръщане на имперска Русия наопъки – 176!
В тоя изключителен портрет на революцията Шляпников е описан като необичайно автентичен пролетарий, достигнал известност и досега помнен в Скандинавия за неговата ефикасност, доблест и доброта. И това е човек, който от дете е опознал крайна мизерия. Само с три години начално училище той успява да стане опитен машинен механик, минава през стачки и затвори, а от 1908 е фабричен работник във Франция, Англия и Германия. От 1914-та като болшевик той е натоварен с организиране на нелегалните връзки между Ленин в Швейцария и болшевишките организации в Русия.
Питали ли сте се някога какво щеше да прави Ленин без тая пуста Швейцария, или Швеция, или Италия, или Франция и Германия, където той и компанията му са харчели членския внос на партията и са се наслаждавали на благата на европейското гражданско общество, тоест на буржоазията? Това е същата тая буржоазия, ненавиждана от него до истерия, която неговия циничен ум дели на две – прогресивна и реакционна. Прогресивната той нарича «полезните идиоти», а за капитализма казва: «Капиталистите сами ще ни поднесат въжето, c което ще бъдат обесени!»
Някак естествено идва сравнението на тоя върховен циник с живота на Шляпников, който става и водач на най-големия профсъюз на работниците от металната промишленост, а след 1917-та става и комисар на труда.
Върховния период на неговата вродена интелигентност идва между 1919-та и 1921-ва година, когато той, заедно с Елена Колонтай, образуват група в болшевишката партия, която Ленин нарича «работническата опозиция». Забележете тоя момент, читателю: борбата на групата е за контрол на промишлеността от профсъюзите чрез болшевики-работници, а не спуснати отгоре болшевики-идеолози. Колко малко Шляпников и Колонтай са познавали Ленин, бащата на тоталитаризма, човека, който още в 1917-та не допуска никакви такива демократични инициативи и който счита че революцията трябва да се оглави само от група «професионални революционери». По произход тия «професионални революционери» до един са класически буржоа, самоназначени за «авангард на работническата класа», тоест те си присвояват ролята на единствените, които знаят накъде да водят стадото. Това са хората които въвеждат в живота понятията «диктатура на пролетариата» и «революционен терор».
Тая позиция на Шляпников фактически слага край на неговата политическа кариера. Нещо повече, верен на себе си, очевидно неудобен за партията и непасващ с конвейерния тип болшевики, той събира спомените си в две редки книги (сега с изключителна антикварна стойност) – «В навечерието на 1917-та», публикувана в Лондон и Ню Йорк в 1982 и «Седемнайста година» , в четири тома. В 1933-та Шляпников е изгонен от партията, в 1935-та е вече в затвора, където се предполага че е починал.
След 1989-та на българския читател е известна съдбата и на всички ленински «професионални революционери» - в ръцете на партийния гангстер Сталин те изчезват до един в подземията на КГБ или в Сибир, без гроб. Колонтай обаче (една забележителна жена-борец за правата на жените и интимен приятел на Шляпников) успява да се измъкне от Сталинската месомелачка – тя остава на поста си като дипломат в Швеция. Там тя остава до смъртта си в 1937 година. Сталин така и не я повиква обратно в Москва и предпочита да я държи като своего рода заточеник, предполага се защото си е давал сметка че е твърде умна и не би се върнала, което би го изправило пред голям скандал с непредвидими разкрития – нещо, което неговата шизофренична потайност не би могла да понесе.
Днес методите на Ленин и Сталин вече не важат, поне в източна Европа. Не виреят вече нито «пролетарската диктатура», нито «революционния терор». Партията днес предпочита да се самоизчуква, да «поема вината с мезета» и да се мъчи да увековечи крадените пари за поколенията си. В унисон с времето, новия устав на БСП определя свалянето на капитализма като главна цел на партията, а социализма...хм, по думите на Станишев отсега нататък той ще се нарича «демократичен социализъм», очевидно за разлика от национал-социализма на баща му и за общо ползване от партийното стадо. Това изглежда днес само като «малка» промяна в понятията, за която бащите им и тяхната «диктатура на пролетариата» пращаха в Белене.
Станишев-син не е от тях – за такива като него Чехов казва: «Разбогатяването, пълния стомах, безделието развиват у русина най-безочливо самомнение». Да прибавим и празнодумие. В тоя стил как става «демократичен социализъм» без диктатура и терор не се казва. Не се казва, защото историческата оценка на абсурдния цирк, който разиграваха с живота на милиони хора, може да бъде сумиран само в две думи: пълен провал, който не може да бъде заместен с евтини евфемизми.
Колкото до Шляпников, ако беше жив щеше да види, че и профсъюзите вече не са контролирани от болшевишки цербери, поне в източна Европа. А на БеСеПисти, БеКаПисти, КаГеБисти или ДеС ари капиталистите и досега продължават да подават «въжето, с което ще бъдат обесени».
Е, как мислите, читателю, ще се сбъдне ли пророчеството на Ленин?
КОРЕНИТЕ НА КАТИН
(ЧЕТИВО ЗА БЪЛГАРСКИ ПИШМАН-СОЦИАЛИСТИ)
НИКОЛАЙ ФЛОРОВ
В дългата история на Източна Европа няма друга държава, на която Русия да е създала повече зло, от Полша. Поляците искрено мразят тази страна и изобщо не го крият. За това си има и ясни причини: поляците имат безкомпромисно силно чувство за свобода, силно културно влияние от западна Европа и дълги години на живот в борба с всички методи на руското мракобесие. Историята на Полша е изпъстрена с анти-руски възстания, заточения на хиляди хора, назидателни публични разстрели и нагли имперски усилия за асимилация, включително забрана на полския език дори за разговори на улицата.
В историята на съвременна Полша обаче, една почти митична фигура доминира целия политически хоризонт на страната. Това е Йозеф Пилсудски (1867-1935), главата на Полската държава в периода между двете световни войни, и което е най-любопитно – един от основателите на Полската марксистка социалистическа партия. За българските комунисти, свикнали със статута си на руски подлоги, Йозеф Пилсудски е един необичаен пример на човек, защитаващ свободата на отечеството си с всички сили и средства. Той е бащата на полската независимост. Историята на живота му се чете като приключенски роман, но писан в средата на брутална действителност.
С Полша включена твърдо в задушаващата прегръдка на руската империя, той още на 20 години е вече заточеник в Сибир за пет години. Веднага след това основава нелегално социалистическа група във Вилнюс, Литва. Това всъщност е основата на Полската социалистическа партия. Да напомним на българския читател, че това е в годината на Руско-Турската война. Пилсудски винаги е бил известен с надеждите си за война между Русия и нейните врагове като идеална възможност за национално възстание в Полша. В 1904-та той дори пътува до Япония да търси за тая цел помощ. В същата година той организира демонстрация във Варшава, завършила с престрелка с полицията. Пилсудски е бесен когато младежкото крило на партията гласува на 7-мия си конгрес за автономия на Полша като част от бъдеща «демократизирана» Русия. По това време военното крило на партията провежда серия от «експроприации», тоест обиране на банки, а през революционните 1905-1908 години и атентати срещу царската полиция и руски чиновници. На деветия конгрес на партията в 1906-та във Виена «старото крило» на Пилсудски се отделя и основава нова партия – Полска социалистическа партия – революционно крило. В 1908 Пилсудски организира забележителен обир на влак, от който в ръцете на партията попадат 200,000 рубли (огромна сума по онова време), което осигурява бъдещите действия на новата партия и на нейния Таен съюз за активна борба. От този момент до 1914-та той посвещава усилията си за създаването на полски военни кадри. През Първата световна война австрийците дори му разрешават да формира полска бригада срещу Русия.
Дотук всичко върви по волята на този изключителен мъж. За да подчертае своята независимост от западните съюзници (Антантата) той се отказва от позицията си на командващ и приема военното министерство към Временния държавен съвет, създаден от Антантата. След руската Февруарска революция обаче Пилсудски убеждава полските легионери да не се заклеват във вярност на австрийския кайзер, за което е арестуван и вкаран в затвора.
От тук започва неговия най-интересен и най-динамичен период на политик и революционер. С разпадането на Антантата в 1918-та Пилсудски се връща във Варшава, където е поканен официално да оглави временното правителство. Заедно с неговия другар по борба Йежи Морашевски той обещава егалитарни обществени реформи след демократични избори. Това е момента когато той се връща към една негова стара идея – федерация между поляци, белоруси и литовци, нещо в общи линии отговарящо на полската общност от 18-ти век в съюз с независима Украйна.
Българския читател не може да не забележи подобието на тия идеи със сегашните развития в района. В хаоса на гражданската война в Русия Пилсудски дори праща полски военен контингент, който в 1920-та достига до Киев, но организираната червена армия на Тухачевски го отблъсва и настъпва до Варшава, където на свой ред поляците я обръщат в бягство.
Тоя факт обаче има изключително значение по две причини. Първо, политкомисар на Тухачевски е бил Сталин, чието бездарно поведение е отговорно за мизерните загуби на червената конница. Това създава дълбока вражда между двамата. Второ, от тоя момент в неговата злопаметна гангстерска природа се заражда желанието му за отмъщение срещу поляците. Той получава своя шанс с касапницата на полското офицерство в Катин, а няколко години по-късно в типичен стил на изключително долен подлец наблюдава избиването на хилядите възстаници във Варшава от отстъпващите немци, без да им предостави никаква помощ.
Премълчаването на тия и други факти дължим на българската комунистическа цензура. За нея Пилсудски е трън в очите. За тях той е невероятна и крайно неудобна комбинация на успешен националист, русофоб без никакви скрупули за назадничавата роля на Русия (независимо от политическите й сътресения), а на всичко отгоре и марксист. Той е човека, за когото казват, че винаги е знаел какво да прави с Русия, и го е правил. С тия факти читателя може да си обясни до голяма степен и последните политически ходове на полското правителство към една все по-ретроградна Русия, отново ориентирана към методите на миналото си.
Пилсудски умира в 1935-та година като баща на полската нация, а Полша (напълно в духа на своя основател) беше първата, която заби пирон в ковчега на руския комунизъм.
Тухачевски, най-талантливия след-революционен пълководец в Съветска Русия, е един от първите, на които в 1935-та Сталин дава званието Маршал на Съветския Съюз. Две години по-късно той е обвинен в организиране на военна конспирация и разстрелян без съд.
(ЧЕТИВО ЗА БЪЛГАРСКИ ПИШМАН-СОЦИАЛИСТИ)
НИКОЛАЙ ФЛОРОВ
В дългата история на Източна Европа няма друга държава, на която Русия да е създала повече зло, от Полша. Поляците искрено мразят тази страна и изобщо не го крият. За това си има и ясни причини: поляците имат безкомпромисно силно чувство за свобода, силно културно влияние от западна Европа и дълги години на живот в борба с всички методи на руското мракобесие. Историята на Полша е изпъстрена с анти-руски възстания, заточения на хиляди хора, назидателни публични разстрели и нагли имперски усилия за асимилация, включително забрана на полския език дори за разговори на улицата.
В историята на съвременна Полша обаче, една почти митична фигура доминира целия политически хоризонт на страната. Това е Йозеф Пилсудски (1867-1935), главата на Полската държава в периода между двете световни войни, и което е най-любопитно – един от основателите на Полската марксистка социалистическа партия. За българските комунисти, свикнали със статута си на руски подлоги, Йозеф Пилсудски е един необичаен пример на човек, защитаващ свободата на отечеството си с всички сили и средства. Той е бащата на полската независимост. Историята на живота му се чете като приключенски роман, но писан в средата на брутална действителност.
С Полша включена твърдо в задушаващата прегръдка на руската империя, той още на 20 години е вече заточеник в Сибир за пет години. Веднага след това основава нелегално социалистическа група във Вилнюс, Литва. Това всъщност е основата на Полската социалистическа партия. Да напомним на българския читател, че това е в годината на Руско-Турската война. Пилсудски винаги е бил известен с надеждите си за война между Русия и нейните врагове като идеална възможност за национално възстание в Полша. В 1904-та той дори пътува до Япония да търси за тая цел помощ. В същата година той организира демонстрация във Варшава, завършила с престрелка с полицията. Пилсудски е бесен когато младежкото крило на партията гласува на 7-мия си конгрес за автономия на Полша като част от бъдеща «демократизирана» Русия. По това време военното крило на партията провежда серия от «експроприации», тоест обиране на банки, а през революционните 1905-1908 години и атентати срещу царската полиция и руски чиновници. На деветия конгрес на партията в 1906-та във Виена «старото крило» на Пилсудски се отделя и основава нова партия – Полска социалистическа партия – революционно крило. В 1908 Пилсудски организира забележителен обир на влак, от който в ръцете на партията попадат 200,000 рубли (огромна сума по онова време), което осигурява бъдещите действия на новата партия и на нейния Таен съюз за активна борба. От този момент до 1914-та той посвещава усилията си за създаването на полски военни кадри. През Първата световна война австрийците дори му разрешават да формира полска бригада срещу Русия.
Дотук всичко върви по волята на този изключителен мъж. За да подчертае своята независимост от западните съюзници (Антантата) той се отказва от позицията си на командващ и приема военното министерство към Временния държавен съвет, създаден от Антантата. След руската Февруарска революция обаче Пилсудски убеждава полските легионери да не се заклеват във вярност на австрийския кайзер, за което е арестуван и вкаран в затвора.
От тук започва неговия най-интересен и най-динамичен период на политик и революционер. С разпадането на Антантата в 1918-та Пилсудски се връща във Варшава, където е поканен официално да оглави временното правителство. Заедно с неговия другар по борба Йежи Морашевски той обещава егалитарни обществени реформи след демократични избори. Това е момента когато той се връща към една негова стара идея – федерация между поляци, белоруси и литовци, нещо в общи линии отговарящо на полската общност от 18-ти век в съюз с независима Украйна.
Българския читател не може да не забележи подобието на тия идеи със сегашните развития в района. В хаоса на гражданската война в Русия Пилсудски дори праща полски военен контингент, който в 1920-та достига до Киев, но организираната червена армия на Тухачевски го отблъсва и настъпва до Варшава, където на свой ред поляците я обръщат в бягство.
Тоя факт обаче има изключително значение по две причини. Първо, политкомисар на Тухачевски е бил Сталин, чието бездарно поведение е отговорно за мизерните загуби на червената конница. Това създава дълбока вражда между двамата. Второ, от тоя момент в неговата злопаметна гангстерска природа се заражда желанието му за отмъщение срещу поляците. Той получава своя шанс с касапницата на полското офицерство в Катин, а няколко години по-късно в типичен стил на изключително долен подлец наблюдава избиването на хилядите възстаници във Варшава от отстъпващите немци, без да им предостави никаква помощ.
Премълчаването на тия и други факти дължим на българската комунистическа цензура. За нея Пилсудски е трън в очите. За тях той е невероятна и крайно неудобна комбинация на успешен националист, русофоб без никакви скрупули за назадничавата роля на Русия (независимо от политическите й сътресения), а на всичко отгоре и марксист. Той е човека, за когото казват, че винаги е знаел какво да прави с Русия, и го е правил. С тия факти читателя може да си обясни до голяма степен и последните политически ходове на полското правителство към една все по-ретроградна Русия, отново ориентирана към методите на миналото си.
Пилсудски умира в 1935-та година като баща на полската нация, а Полша (напълно в духа на своя основател) беше първата, която заби пирон в ковчега на руския комунизъм.
Тухачевски, най-талантливия след-революционен пълководец в Съветска Русия, е един от първите, на които в 1935-та Сталин дава званието Маршал на Съветския Съюз. Две години по-късно той е обвинен в организиране на военна конспирация и разстрелян без съд.
Tuesday, July 22, 2008
Николай Флоров
ЖЕНИТЕ И КОМУНИЗМА
Коментар
Ето, наблюдавам едно цяло поколение жени с побелели коси, прилежно поддържащи бройката на редеещите посетители на събранията на БСП – партия от нов тип, партия капиталистическа. Странни същества, верни до гроб на идеята, независимо че и тогава, и сега те ги лъжеха в очите. И си мисля, че тия партийни амазонки, които като мулета носеха партийната идея за светлото бъдеще, готови да умрат за идеалите си, бяха доста по-различни от жените на партийния каймак. Партийния каймак! Какво знаем, драги читатели, за тия отбрани другарки, жени- енигми, потайни като кадъни в харем? Кой например знае как изглежда съпругата на Тодор Живков или на Леонид Брежнев, на Пеко Таков или на Пенчо Кубадински? Никой нищо не знае, защото никой не можеше да знае. Защо така, ще попитате, толкова грозни ли бяха? Ами бяха. Но дори и да не бяха, те носеха сталински морал, а това значи не на червила и пудри, не на маникюри и педикюри, не на жартиери и черни чорапи, не на кожи, перушини и високи токчета, мода и стил. Отнемете на жената тия неща и ще разберете защо никоя жена от партийния елит не придружаваше мъжа си при официални посещения. Беше ги срам от жените им. Очичките им лъщяха за чужда женска плът, но от жените си се срамуваха.
Днес не е така. Сегашния партиен каймак (партия от нов тип – партия капиталистическа) демонстрира артистичното си бездарие с четка на голи цици – ето, виждате ли колко сме либерални! Ето, виждате ли - всички са свободни да избират своя сексуален живот, ние никого не поучаваме и не морализаторстваме!
Това, читателю, е същото, което прави една змия когато си съблича кожата. И като стана въпрос за морал да видим какво е това комунистически морал и има ли той почва у нас? В една нормална държава обикновено с морал се занимава религията, но в комунистическата държава това право й е отнето. С нея се подиграват и я правят на чучело, купуват владиците й и й казват на кой бог да се кланя. Църквата при комунизма е такава благодатна тема за всеки карикатурист, който не знае как другояче да припечели: рисуваш един мазен поп с лъстиви очички, готов да причести кръгла селска вдовичка, и готово. Но морала, читателю, е оставен в ръцете на комсомол-югендчета, където, освен плам в очите, жените са с противотанкови мутри, къси, здрави и дебели соц-токчета и низки но издръжливи задници. Не че те знаят на какво да учат младите момичета – от тях никой никога не е чул беседи или въведения в познанията за пениси и вагини и тяхното взаимодействие, или ако не това, за забременявания, аборти, болести. Дали е от уста на уста или по друг начин, всеки рано или късно научава как се правят деца. Децата трябва да се раждат в определен брой с партийни постановления, а сексуалния живот на нацията си е на самотек. Така мисли партията, а нацията трябва да следва партията. Една яка жена от Бусманци, кръгла като бъчва, и през ум не й минава за морал докато държи огромния тежък маркуч като конски пенис между краката си докато мие софийските улици. Такива са и всички селски жени. А какви други могат да бъдат след осем часа културизъм на нивата с мотиката – усилия, които и Арнолд Швайценегер не е полагал в подготовката си за Mister Universe, най- развит мъж на вселената.
Милата българска селска жена , на вид ниска, сбита, понасяща и преждевременно остаряла, опечена от слънцето, организирана в звена и бригади и предизвикваща с масовия си ръчен труд удивлението на случайния платен от партията западен журналист, дошъл да засвидетелствува успехите на социалистическото село. «Защо толкова много жени работят на полето без никакъв мъж?» Журналиста не знае че при комунизма мъжете са бригадирите, контрольорите. Точно така, както Херодот е описал тракийките в пети век преди новата ера. След цял ден под слънцето идва време за готвене и за децата, а някъде късно, каталясала, може и едно връткане – не за друго, а за да се смазва машината на живота. Къде в тоя живот тия жени можеха да знаят нещо за пудри, червила, помади, обици, гривни, фризури?
Като свидетелство за триумфа на новата вяра комунистите са се погрижили и за нови песни, например за тракториста и звеноводката. Забележете – тракториста не може да се оноди с нещо по-малко от звеноводка. Да го наречем червена романтика, раждаща видения за знойни селянки търкалящи се в сеното с левент-трактористи на перчема с комсомолска лимба (по съветски стил).
Това е нов морал, определен от триумфа на трудещите се маси. Всяка характеристика започва така: «Произхождам от бедно, но трудолюбиво работническо семейство...». И тежко ти, ако не можеш да започнеш така! Това е бедността като добродетел. Това значи че всяка добре гледана жена е обект на съмнение. На нея не може да се вярва понеже тя е от неработнически произход. С една дума, никоя работническа жена не може да бъде гледана добре. «Който не работи не трябва да яде!» и «Не оставяй никога днешната работа за утре!» - такива били заветите на другаря Димитров. В безмерната си тъпотия обаче, неговите последователи дори и не се усетиха, че човека е от протестантски произход и просто цитира библията. На тая етика са изградени буквално Съединените щати и останалите протестантски страни. Да изтъкваш обаче бедността и труда като върховни добродетели има и мракобеснически оттенък – това е мотото над портала на концлагера Аушвиц: «Arbeit macht frei!» В заградения с телени мрежи комунистически свят паралела изглежда доста близък, тоест тотална подигравка с целия смисъл на човешкото съществуване и най-вече с жената.
Да направим едно не толкова нереалистично сравнение: колко, например, е по-равноправна жената при комунмзма от жената в ислямския свят? Исляма не гледа на жената като на роб на нивата с мотика. Тя е господар в къщата си. Без да намесваме фундаменталистки изсилвания за фереджета и праведност, мюсюлманката в много страни има право да избира светски начин на живот, особено в Турция. Но дори и не светска, под фереджето си тя крие традиционната и подчертано сексуална природа на ислямската жена. По думите на един журналист: «Не се лъжете по външния й вид на монахиня – тя купува най-предпочитаното си долно бельо от «La Senza». Така или иначе, тя върви по своя път на социална еволюция и бавно или бързо се стреми към своето освобождение. Сравнете я сега с жената при комунизма. Това е жената, която един ден в годината празнува своето равноправие. Това е денят, в който тя отива специално на фризьор, тогава в службата й дават букет и й напомнят че е равноправна. Това става винаги с нечистоплътни подмятания, лепкави вицове и похотливи намеци. И това е в общество, където за подутите от бой от мъжете си никога не е имало статистика. Няма и не е имало и за изнасилените, и за курвите обслужващи поколения араби за чифт чорапи или за изпълняващите мръсни задания за ДС. Такива неща в комунизма няма. Така в равноправие и без букети минава и живота на дежурните циганки обслужващи на бързи обороти градския кашишки полк на втора дивизия, 3-та армия. Няма и за секретарките, обслужвали партийния елит и неговите резиденции.
За сексуалния живот на нацията, и особено на жените, комунистите нямат мнение. Или ако използваме Фройд, сексуалния живот на българката е набутан в кучешката къщичка, а нацията е изгладняла за нормален полов живот като руската армия пред Берлин.
Българската жена и днес живее в едно традиционно-грубиянско, доминирано от мъже общество. Тя продължава да е неосъзната политическа сила. Нейните качества като индивид – в личния си живот, в политиката или в бизнеса – могат да проличат само в едно плуралистично общество с демократични закони. Нейния потенциал се крие в нейната организираност, която рано или късно трябва да се задейства, ако тя иска да е истински свободна и да насочва влиянието си по свой избор и за свои интереси – нещо което репресивната природа на тоталитаризма й отне за цели петдесет години.
Subscribe to:
Posts (Atom)