КОРЕНИТЕ НА КАТИН
(ЧЕТИВО ЗА БЪЛГАРСКИ ПИШМАН-СОЦИАЛИСТИ)
НИКОЛАЙ ФЛОРОВ

В дългата история на Източна Европа няма друга държава, на която Русия да е създала повече зло, от Полша. Поляците искрено мразят тази страна и изобщо не го крият. За това си има и ясни причини: поляците имат безкомпромисно силно чувство за свобода, силно културно влияние от западна Европа и дълги години на живот в борба с всички методи на руското мракобесие. Историята на Полша е изпъстрена с анти-руски възстания, заточения на хиляди хора, назидателни публични разстрели и нагли имперски усилия за асимилация, включително забрана на полския език дори за разговори на улицата.
В историята на съвременна Полша обаче, една почти митична фигура доминира целия политически хоризонт на страната. Това е Йозеф Пилсудски (1867-1935), главата на Полската държава в периода между двете световни войни, и което е най-любопитно – един от основателите на Полската марксистка социалистическа партия. За българските комунисти, свикнали със статута си на руски подлоги, Йозеф Пилсудски е един необичаен пример на човек, защитаващ свободата на отечеството си с всички сили и средства. Той е бащата на полската независимост. Историята на живота му се чете като приключенски роман, но писан в средата на брутална действителност.
С Полша включена твърдо в задушаващата прегръдка на руската империя, той още на 20 години е вече заточеник в Сибир за пет години. Веднага след това основава нелегално социалистическа група във Вилнюс, Литва. Това всъщност е основата на Полската социалистическа партия. Да напомним на българския читател, че това е в годината на Руско-Турската война. Пилсудски винаги е бил известен с надеждите си за война между Русия и нейните врагове като идеална възможност за национално възстание в Полша. В 1904-та той дори пътува до Япония да търси за тая цел помощ. В същата година той организира демонстрация във Варшава, завършила с престрелка с полицията. Пилсудски е бесен когато младежкото крило на партията гласува на 7-мия си конгрес за автономия на Полша като част от бъдеща «демократизирана» Русия. По това време военното крило на партията провежда серия от «експроприации», тоест обиране на банки, а през революционните 1905-1908 години и атентати срещу царската полиция и руски чиновници. На деветия конгрес на партията в 1906-та във Виена «старото крило» на Пилсудски се отделя и основава нова партия – Полска социалистическа партия – революционно крило. В 1908 Пилсудски организира забележителен обир на влак, от който в ръцете на партията попадат 200,000 рубли (огромна сума по онова време), което осигурява бъдещите действия на новата партия и на нейния Таен съюз за активна борба. От този момент до 1914-та той посвещава усилията си за създаването на полски военни кадри. През Първата световна война австрийците дори му разрешават да формира полска бригада срещу Русия.
Дотук всичко върви по волята на този изключителен мъж. За да подчертае своята независимост от западните съюзници (Антантата) той се отказва от позицията си на командващ и приема военното министерство към Временния държавен съвет, създаден от Антантата. След руската Февруарска революция обаче Пилсудски убеждава полските легионери да не се заклеват във вярност на австрийския кайзер, за което е арестуван и вкаран в затвора.
От тук започва неговия най-интересен и най-динамичен период на политик и революционер. С разпадането на Антантата в 1918-та Пилсудски се връща във Варшава, където е поканен официално да оглави временното правителство. Заедно с неговия другар по борба Йежи Морашевски той обещава егалитарни обществени реформи след демократични избори. Това е момента когато той се връща към една негова стара идея – федерация между поляци, белоруси и литовци, нещо в общи линии отговарящо на полската общност от 18-ти век в съюз с независима Украйна.
Българския читател не може да не забележи подобието на тия идеи със сегашните развития в района. В хаоса на гражданската война в Русия Пилсудски дори праща полски военен контингент, който в 1920-та достига до Киев, но организираната червена армия на Тухачевски го отблъсва и настъпва до Варшава, където на свой ред поляците я обръщат в бягство.
Тоя факт обаче има изключително значение по две причини. Първо, политкомисар на Тухачевски е бил Сталин, чието бездарно поведение е отговорно за мизерните загуби на червената конница. Това създава дълбока вражда между двамата. Второ, от тоя момент в неговата злопаметна гангстерска природа се заражда желанието му за отмъщение срещу поляците. Той получава своя шанс с касапницата на полското офицерство в Катин, а няколко години по-късно в типичен стил на изключително долен подлец наблюдава избиването на хилядите възстаници във Варшава от отстъпващите немци, без да им предостави никаква помощ.
Премълчаването на тия и други факти дължим на българската комунистическа цензура. За нея Пилсудски е трън в очите. За тях той е невероятна и крайно неудобна комбинация на успешен националист, русофоб без никакви скрупули за назадничавата роля на Русия (независимо от политическите й сътресения), а на всичко отгоре и марксист. Той е човека, за когото казват, че винаги е знаел какво да прави с Русия, и го е правил. С тия факти читателя може да си обясни до голяма степен и последните политически ходове на полското правителство към една все по-ретроградна Русия, отново ориентирана към методите на миналото си.
Пилсудски умира в 1935-та година като баща на полската нация, а Полша (напълно в духа на своя основател) беше първата, която заби пирон в ковчега на руския комунизъм.
Тухачевски, най-талантливия след-революционен пълководец в Съветска Русия, е един от първите, на които в 1935-та Сталин дава званието Маршал на Съветския Съюз. Две години по-късно той е обвинен в организиране на военна конспирация и разстрелян без съд.