Saturday, August 30, 2008

Николай Флоров
«ВЪЖЕТО, C КОЕТО ЩЕ БЪДАТ ОБЕСЕНИ»
или четиво за самотния работник на революцията

Знаете ли, читателю, кой е Александър Гаврилович Шляпников? Почти сто процента съм сигурен че не знаете. А ако това не знаете, то поне сте чули за така наречената Октомврийска революция. В Русия събитието е известно под това име, но на запад е известно повече като руската революция или просто като руския преврат. И наистина, това е по-точно казано анти-монархически преврат осъществен от група интелектуалци-революционери. Всичко останало в Русия е последствие на тоя преврат – касапническа чистка на всякаква опозиция, насилствена колективизация, кошмара на сталинския гангстеризъм и апокалиптичния глад в Украйна. И тъй като болшевиките винаги са набивали идеята че тази революция е пролетарска или работническо-селска, да се върнем на Шляпников – самотния работник на революцията.
Интересно, никой никъде през цялата комунистическа история на Русия, и съответно на България, не е споменавал неговото име. Никъде! Той не е бил предмет на внимание нито в партийните курсове, нито дори в партийната семинария за висши жреци на вярата. А невероятния факт си остава – той е единствения работник на революцията. Не е за вярване, нали – работническо-селски преврат с един-единствен работник!
Заедно със Шляпников обаче, трябва да споменем и за една уникална и крайно любопитна книга, където е неговата кратка биография и дейност. Това е The Blackwell Encyclopedia of the Russian Revolution, публикувана за пръв път в 1988 година. Тя е плода на 46 професори и специалисти от 36 университета в осем страни. За тотално промития мозък на българския комунист, свикнал с ролята си на руска подлога, такова четиво би било недвусмислена гаранция за сърдечен удар. Енциклопедията вади на показ не само всички идейни, политически и организационни аспекти на руската революция и нейното развитие – нещо, което никога досега не е правено и в самата Русия – но и всички досега премълчани, скрити и извратени малки и големи детайли на това централно събитие на миналия век. Като за каймак, на читателя- хедонист, който извлича удоволствието си от изкривената мутра на изправения пред истината професионален партиен лъжец, книгата е включила и кратките биографии и дейност на 176 държавници, политици, идеолози, червени и бели комисари и генерали, жени, анархисти и всички, които са били свързани с това събитие (между тях и няколко българи). Това, читателю, е пълната цифра на хората, допринесли за апокалиптичното обръщане на имперска Русия наопъки – 176!
В тоя изключителен портрет на революцията Шляпников е описан като необичайно автентичен пролетарий, достигнал известност и досега помнен в Скандинавия за неговата ефикасност, доблест и доброта. И това е човек, който от дете е опознал крайна мизерия. Само с три години начално училище той успява да стане опитен машинен механик, минава през стачки и затвори, а от 1908 е фабричен работник във Франция, Англия и Германия. От 1914-та като болшевик той е натоварен с организиране на нелегалните връзки между Ленин в Швейцария и болшевишките организации в Русия.
Питали ли сте се някога какво щеше да прави Ленин без тая пуста Швейцария, или Швеция, или Италия, или Франция и Германия, където той и компанията му са харчели членския внос на партията и са се наслаждавали на благата на европейското гражданско общество, тоест на буржоазията? Това е същата тая буржоазия, ненавиждана от него до истерия, която неговия циничен ум дели на две – прогресивна и реакционна. Прогресивната той нарича «полезните идиоти», а за капитализма казва: «Капиталистите сами ще ни поднесат въжето, c което ще бъдат обесени!»
Някак естествено идва сравнението на тоя върховен циник с живота на Шляпников, който става и водач на най-големия профсъюз на работниците от металната промишленост, а след 1917-та става и комисар на труда.
Върховния период на неговата вродена интелигентност идва между 1919-та и 1921-ва година, когато той, заедно с Елена Колонтай, образуват група в болшевишката партия, която Ленин нарича «работническата опозиция». Забележете тоя момент, читателю: борбата на групата е за контрол на промишлеността от профсъюзите чрез болшевики-работници, а не спуснати отгоре болшевики-идеолози. Колко малко Шляпников и Колонтай са познавали Ленин, бащата на тоталитаризма, човека, който още в 1917-та не допуска никакви такива демократични инициативи и който счита че революцията трябва да се оглави само от група «професионални революционери». По произход тия «професионални революционери» до един са класически буржоа, самоназначени за «авангард на работническата класа», тоест те си присвояват ролята на единствените, които знаят накъде да водят стадото. Това са хората които въвеждат в живота понятията «диктатура на пролетариата» и «революционен терор».
Тая позиция на Шляпников фактически слага край на неговата политическа кариера. Нещо повече, верен на себе си, очевидно неудобен за партията и непасващ с конвейерния тип болшевики, той събира спомените си в две редки книги (сега с изключителна антикварна стойност) – «В навечерието на 1917-та», публикувана в Лондон и Ню Йорк в 1982 и «Седемнайста година» , в четири тома. В 1933-та Шляпников е изгонен от партията, в 1935-та е вече в затвора, където се предполага че е починал.
След 1989-та на българския читател е известна съдбата и на всички ленински «професионални революционери» - в ръцете на партийния гангстер Сталин те изчезват до един в подземията на КГБ или в Сибир, без гроб. Колонтай обаче (една забележителна жена-борец за правата на жените и интимен приятел на Шляпников) успява да се измъкне от Сталинската месомелачка – тя остава на поста си като дипломат в Швеция. Там тя остава до смъртта си в 1937 година. Сталин така и не я повиква обратно в Москва и предпочита да я държи като своего рода заточеник, предполага се защото си е давал сметка че е твърде умна и не би се върнала, което би го изправило пред голям скандал с непредвидими разкрития – нещо, което неговата шизофренична потайност не би могла да понесе.
Днес методите на Ленин и Сталин вече не важат, поне в източна Европа. Не виреят вече нито «пролетарската диктатура», нито «революционния терор». Партията днес предпочита да се самоизчуква, да «поема вината с мезета» и да се мъчи да увековечи крадените пари за поколенията си. В унисон с времето, новия устав на БСП определя свалянето на капитализма като главна цел на партията, а социализма...хм, по думите на Станишев отсега нататък той ще се нарича «демократичен социализъм», очевидно за разлика от национал-социализма на баща му и за общо ползване от партийното стадо. Това изглежда днес само като «малка» промяна в понятията, за която бащите им и тяхната «диктатура на пролетариата» пращаха в Белене.
Станишев-син не е от тях – за такива като него Чехов казва: «Разбогатяването, пълния стомах, безделието развиват у русина най-безочливо самомнение». Да прибавим и празнодумие. В тоя стил как става «демократичен социализъм» без диктатура и терор не се казва. Не се казва, защото историческата оценка на абсурдния цирк, който разиграваха с живота на милиони хора, може да бъде сумиран само в две думи: пълен провал, който не може да бъде заместен с евтини евфемизми.
Колкото до Шляпников, ако беше жив щеше да види, че и профсъюзите вече не са контролирани от болшевишки цербери, поне в източна Европа. А на БеСеПисти, БеКаПисти, КаГеБисти или ДеС ари капиталистите и досега продължават да подават «въжето, с което ще бъдат обесени».
Е, как мислите, читателю, ще се сбъдне ли пророчеството на Ленин?

No comments: