Николай Флоров

ЖЕНИТЕ И КОМУНИЗМА

Коментар

Ето, наблюдавам едно цяло поколение жени с побелели коси, прилежно поддържащи бройката на редеещите посетители на събранията на БСП – партия от нов тип, партия капиталистическа. Странни същества, верни до гроб на идеята, независимо че и тогава, и сега те ги лъжеха в очите. И си мисля, че тия партийни амазонки, които като мулета носеха партийната идея за светлото бъдеще, готови да умрат за идеалите си, бяха доста по-различни от жените на партийния каймак. Партийния каймак! Какво знаем, драги читатели, за тия отбрани другарки, жени- енигми, потайни като кадъни в харем? Кой например знае как изглежда съпругата на Тодор Живков или на Леонид Брежнев, на Пеко Таков или на Пенчо Кубадински? Никой нищо не знае, защото никой не можеше да знае. Защо така, ще попитате, толкова грозни ли бяха? Ами бяха. Но дори и да не бяха, те носеха сталински морал, а това значи не на червила и пудри, не на маникюри и педикюри, не на жартиери и черни чорапи, не на кожи, перушини и високи токчета, мода и стил. Отнемете на жената тия неща и ще разберете защо никоя жена от партийния елит не придружаваше мъжа си при официални посещения. Беше ги срам от жените им. Очичките им лъщяха за чужда женска плът, но от жените си се срамуваха.
Днес не е така. Сегашния партиен каймак (партия от нов тип – партия капиталистическа) демонстрира артистичното си бездарие с четка на голи цици – ето, виждате ли колко сме либерални! Ето, виждате ли - всички са свободни да избират своя сексуален живот, ние никого не поучаваме и не морализаторстваме!
Това, читателю, е същото, което прави една змия когато си съблича кожата. И като стана въпрос за морал да видим какво е това комунистически морал и има ли той почва у нас? В една нормална държава обикновено с морал се занимава религията, но в комунистическата държава това право й е отнето. С нея се подиграват и я правят на чучело, купуват владиците й и й казват на кой бог да се кланя. Църквата при комунизма е такава благодатна тема за всеки карикатурист, който не знае как другояче да припечели: рисуваш един мазен поп с лъстиви очички, готов да причести кръгла селска вдовичка, и готово. Но морала, читателю, е оставен в ръцете на комсомол-югендчета, където, освен плам в очите, жените са с противотанкови мутри, къси, здрави и дебели соц-токчета и низки но издръжливи задници. Не че те знаят на какво да учат младите момичета – от тях никой никога не е чул беседи или въведения в познанията за пениси и вагини и тяхното взаимодействие, или ако не това, за забременявания, аборти, болести. Дали е от уста на уста или по друг начин, всеки рано или късно научава как се правят деца. Децата трябва да се раждат в определен брой с партийни постановления, а сексуалния живот на нацията си е на самотек. Така мисли партията, а нацията трябва да следва партията. Една яка жена от Бусманци, кръгла като бъчва, и през ум не й минава за морал докато държи огромния тежък маркуч като конски пенис между краката си докато мие софийските улици. Такива са и всички селски жени. А какви други могат да бъдат след осем часа културизъм на нивата с мотиката – усилия, които и Арнолд Швайценегер не е полагал в подготовката си за Mister Universe, най- развит мъж на вселената.
Милата българска селска жена , на вид ниска, сбита, понасяща и преждевременно остаряла, опечена от слънцето, организирана в звена и бригади и предизвикваща с масовия си ръчен труд удивлението на случайния платен от партията западен журналист, дошъл да засвидетелствува успехите на социалистическото село. «Защо толкова много жени работят на полето без никакъв мъж?» Журналиста не знае че при комунизма мъжете са бригадирите, контрольорите. Точно така, както Херодот е описал тракийките в пети век преди новата ера. След цял ден под слънцето идва време за готвене и за децата, а някъде късно, каталясала, може и едно връткане – не за друго, а за да се смазва машината на живота. Къде в тоя живот тия жени можеха да знаят нещо за пудри, червила, помади, обици, гривни, фризури?
Като свидетелство за триумфа на новата вяра комунистите са се погрижили и за нови песни, например за тракториста и звеноводката. Забележете – тракториста не може да се оноди с нещо по-малко от звеноводка. Да го наречем червена романтика, раждаща видения за знойни селянки търкалящи се в сеното с левент-трактористи на перчема с комсомолска лимба (по съветски стил).
Това е нов морал, определен от триумфа на трудещите се маси. Всяка характеристика започва така: «Произхождам от бедно, но трудолюбиво работническо семейство...». И тежко ти, ако не можеш да започнеш така! Това е бедността като добродетел. Това значи че всяка добре гледана жена е обект на съмнение. На нея не може да се вярва понеже тя е от неработнически произход. С една дума, никоя работническа жена не може да бъде гледана добре. «Който не работи не трябва да яде!» и «Не оставяй никога днешната работа за утре!» - такива били заветите на другаря Димитров. В безмерната си тъпотия обаче, неговите последователи дори и не се усетиха, че човека е от протестантски произход и просто цитира библията. На тая етика са изградени буквално Съединените щати и останалите протестантски страни. Да изтъкваш обаче бедността и труда като върховни добродетели има и мракобеснически оттенък – това е мотото над портала на концлагера Аушвиц: «Arbeit macht frei!» В заградения с телени мрежи комунистически свят паралела изглежда доста близък, тоест тотална подигравка с целия смисъл на човешкото съществуване и най-вече с жената.
Да направим едно не толкова нереалистично сравнение: колко, например, е по-равноправна жената при комунмзма от жената в ислямския свят? Исляма не гледа на жената като на роб на нивата с мотика. Тя е господар в къщата си. Без да намесваме фундаменталистки изсилвания за фереджета и праведност, мюсюлманката в много страни има право да избира светски начин на живот, особено в Турция. Но дори и не светска, под фереджето си тя крие традиционната и подчертано сексуална природа на ислямската жена. По думите на един журналист: «Не се лъжете по външния й вид на монахиня – тя купува най-предпочитаното си долно бельо от «La Senza». Така или иначе, тя върви по своя път на социална еволюция и бавно или бързо се стреми към своето освобождение. Сравнете я сега с жената при комунизма. Това е жената, която един ден в годината празнува своето равноправие. Това е денят, в който тя отива специално на фризьор, тогава в службата й дават букет и й напомнят че е равноправна. Това става винаги с нечистоплътни подмятания, лепкави вицове и похотливи намеци. И това е в общество, където за подутите от бой от мъжете си никога не е имало статистика. Няма и не е имало и за изнасилените, и за курвите обслужващи поколения араби за чифт чорапи или за изпълняващите мръсни задания за ДС. Такива неща в комунизма няма. Така в равноправие и без букети минава и живота на дежурните циганки обслужващи на бързи обороти градския кашишки полк на втора дивизия, 3-та армия. Няма и за секретарките, обслужвали партийния елит и неговите резиденции.
За сексуалния живот на нацията, и особено на жените, комунистите нямат мнение. Или ако използваме Фройд, сексуалния живот на българката е набутан в кучешката къщичка, а нацията е изгладняла за нормален полов живот като руската армия пред Берлин.
Българската жена и днес живее в едно традиционно-грубиянско, доминирано от мъже общество. Тя продължава да е неосъзната политическа сила. Нейните качества като индивид – в личния си живот, в политиката или в бизнеса – могат да проличат само в едно плуралистично общество с демократични закони. Нейния потенциал се крие в нейната организираност, която рано или късно трябва да се задейства, ако тя иска да е истински свободна и да насочва влиянието си по свой избор и за свои интереси – нещо което репресивната природа на тоталитаризма й отне за цели петдесет години.